Човешки чувства ли?

Силвия Николова - вторник, 29-08-2017 - 18:08

Човешките чувства, дори заплащането на определена процедура по пълната тарифа, не означават нищо пред бумащината на чиновниците. Защото хартията, както е известно, минала през няколко чиновнически ръце, може да свърши най-омерзителното морално престъпление – да убие най-светите емоции, заложени у човека, тези на родителството.

Точно на основанието на хартията, в случая наредба от 2007 г., се оказва, че човек не може да има дете, ако по време на процедурите за ин витро партньорът почине. Нищо, че за това са платени едни 5000 лева и подготовката на материала показва отлични резултати за зачеване на бебе. Нещо повече. Възможна е и хипотезата от подготвения вече осеменителен материал и яйцеклетка да е започнало първичното деление след успешното ин витро осеменяване. Предстои само той да бъде имплантиран на майката за износване. Но не! И тук хартията е безкомпромисна. Жената няма право да получи зиготата, да я износи до ембрион и да роди човек. Същата тази хартия „великодушно“ й позволява да пожелае нейното унищожаване. В противен случай материалът ще стои в Дюаровите съдове забравен до второ пришествие. Защото така казва хартията. Така е решил някой чиновник, а след него поне дузина други са одобрили, за да стане тя наредба.

Случаят със злочестата вдовица, която няма право да роди дете от семенната течност на своя починал съпруг, е вторият в България в последните две години. И докато за първия не се разбра, защото сломената от мъка жена нямаше сили да се разправя с бездушната администрация, втората неосъществена (към момента) майка направи мъката си обществено достояние. И с това спечели симпатиите на хората.

Оказва се, че когато има шум, нещата могат и да бъдат променени.

Независимо че директорът на Изпълнителната агенция по трансплантациите д-р Мариана Симеонова неведнъж е настоявала и дори е внесла в МЗ предложение за промяна в полза на овдовелите жени - бъдещи майки, още през месец юни миналата година, досега нямаше реакция от ведомството. Трябваше една сломена от мъка жена да изкрещи болката си в медиите, за да се задейства въпросът.

Утешителното е, че в министерството вече имат нагласата за сформиране на група, която да започне работа по промяна на въпросната наредба, което е повече от добре. Трябва ли обаче всеки обезнадежден да плаче публично, за да се решават проблеми, които засягат не само него и могат да се окажат проблем и на всеки един от нас?

 

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.