Младите у нас правят хартиени песни, с изсмукани от пръстите електроники – не знаят много какви ги вършат, обаче имат самочувствие на много успели

Васил Найденов, певец: Когато нещо се прави с любов, то винаги ще бъде оценено

НАДЕЖДА ПОПОВА - петък, 30-12-2016 - 17:20

Вляза ли в една концертна зала, искам да дишам естетика, а не да се чувствам като в завод „Осми март”

Когато той запее и най-дебелокожите лаици придърпват ръкавите на блузите си, за да скрият, че са настръхнали. Васил Найденов няма нужда от помпозно представяне. Името му е еквивалент на поп легенда, която разказва вълнуващи истории с музиката си вече четири десетилетия. Той е абсолютното доказателство за това, че звездите са само в небето и част от чара на големите артисти е да останат здраво стъпили на земята. Да пътуват с трамвай без да получат паникатака от опашки за автографи, да поливат цветята си топлес през лятото, без да броят папараците под балкона си и да отбият с колата на селски път, за да съберат камъни за алпинеума си. Естет с аристократична бленда и любител на бижутата, Найденов е истинско съкровище в поп културата, готово да свети пред публиката и „По първи петли”. В навечерието на 2017-та „Монитор” разговаря с него за нивото на съвременната БГ музика и за нещата от живота.

- Г-н Найденов, къде ще посрещнете новата година? Традиция ли е за вас да работите на този ден и кога всъщност за последен път си бяхте вкъщи, а не на сцената?

  • - Май съм имал една година, в която не работих, но вече не помня кога беше това. Най-неприятно е, че не могат да празнувам именния си ден, защото по стар стил Василовден е на 14 януари, а сега го преместиха на 1-ви. Ангажиментът ми съвпада с празника и за това там, където пея, винаги идват приятели. Отказах да бъда на площада в София. Последният път на жълтите павета нахлу един щорм и - 11 градуса се усещаха като -21, замръзна шампанското и кметът не успя да го гръмне. Аз излязох като алкохолик с една бутилка ракия, бяха махнали страничните прегради на сцената, та да ни паднат главите от студ. И хора нямаше много тогава. Та тази година съм в хотел на участие и ще изкараме добре.

  • - Каква е равносметката ви за отиващата си 2016-а? Съжалявате ли за нещо, което не сте успели да реализирате като цел и сте отложил за следващата година?

  • - Мога да си пожелая само здраве - и на себе си, и на всички около мен, това е най важното. Иначе имах големи проблеми през годината със звука. На тема озвучаване България е проблемен регион, било то в концертни зали, телевизии, радиа... Желая, макар това няма как да стане с магическа пръчка, да има повече професионалисти в този бранш, и то сърцати, да си обичат работата. Преди години телевизионерите се оплакваха, че няма техника, че камерите не са на ниво, но ето – сега студиата имат оборудване от световна класа. И как да се получи тази традиция в добрия вкус, в манталитета, в желанието да изпипаш детайла? Иска си постоянство и отношение. На мен не ми е достатъчно само пеенето, свиренето и композирането. Човек колкото повече знания има в най различни посоки, толкова повече се самоусъвършенства. Когато нещо е направено с любов и вкус – не само музикалния материал, говоря за различни хобита, публиката винаги ще усети, ще го оцени. Ето, с преустройствата и осветлението у нас като дойде човек и ахва! Нищо ново не съм измислил, въпросът е да намериш пропорция в една стена от порядъка на 2,60 -3 метра, да я декорираш така, че да има естетика.

  • - Говорим си, докато пътувате към поредния ангажимент. Колата ви прилича ли на мобилен офис?

  • - Технически не съм грамотен много на тема коли, пък и не се старая, интересуват ме габаритите - доколко мога да си протегна крака и как ще ми е най-широко и удобно. Последния път като си избирах кола, обикалях пет минути с една рулетка и специалистите се чудеха какво толкова меря. Голяма част от живота ми минава на път и не желая да се чувствам заклещен като в рентген. За съжаление компаниите много намаляват габаритите, дори сред най-луксозните марки. Смаляването е тенденция и при домовете, и при опаковките на соковете, които станаха като одеколони... Намалява всичко, което ни заобикаля. Ето, тези сухи лед крушки навсякъде са ужасна бутафория! Представете си на хубав кристален полюлей как стои това евтино, адски студено осветление. Заводите навремето са слагали такова, за да държат хората будни и в кондиция за работа. Аз като вляза в една симфонична или концертна зала, искам да дишам естетика, а не да съм като в завод „Осми март” и да се ужасявам! Наскоро пях в сграда с претенция за соцдворец и видях що-годе приятни лампи отстрани, но точно с тези крушки отгоре. Това ме порази, през цялото време гледах в тях! Човек трябва да има някаква естетика във всяка професия, дори в парламента – чувството за мярка е изключително важно!

  • - Големият композитор и ваш приятел Тончо Русев е казал „Не е хубаво всички да те обичат, защото това е началото на края”. Кога най-силно сте усещали любовта на публиката към себе си?

  • - Много ободряващо е това с любовта народна, но наистина, когато всички започват да те хвалят, става съмнителна работата. Аз съм програмиран да бъда критичен към себе си, защото човек се учи цял живот. Колкото и дълго да работиш една професия, ако не можеш да се погледнеш отстрани, значи нищо не си постигнал. Ако човек Х от нашите географски ширини е решил, че е станал много голям певец или композитор, то нека си пусне Jazz FM, да чуе хората как аранжират, как фразират. Да пуснат една Арета Франклин или един Стиви Уондър, та да ги върне в първи клас! Младите с по еди-два хита – силно казано хитове, едни хартиени песни, с изсмукани от пръстите електроники, стерилни – не знаят много какви ги вършат. Обаче имат самочувствие на много успели. Гледах наскоро интервю на Райна Кабаиванска, жена безупречна като интелект и изпълнител, и тя каза, че музиката по света и у нас в момента е адски бутафорна. Съгласен съм с всяка нейна дума. Тук има хора, които се опитват да бъдат ту рападжии, ту уейваджии... Няма лошо да пробват, човек като е млад мисли, че всичко, дето лети се яде – но това е музика, лишена от всякаква атмосфера и радиата я въртят. И то без финансова причина, защото печалбарството, все пак, е навсякъде. Ето, за Spice Girls например, не е нужно да си Рей Чарлз, за да знаеш, че тези момичета не могат да пеят, но зад гърба им имаше страхотни продуценти и в рамките на едни пет години от тях се изкараха страхотни пари. И всеки музикант, независимо дали живее в Монголия или в Ню Йорк, ще преживее некадърността на тези певици, защото те са проект със срок. Това и аз го оправдавам. Но не мога да оправдая тази псевдомузика, дето като си пуснеш радиото, те натоварва. Нали това е идеята на изкуството – като идеш на концерт, да изживееш поне едни три минути абсолютно щастие, да ти олекнат краката и като излезеш, еуфорията още да те държи? Пускам си джаз после и се чудя тези хора чували ли са каква музика се прави по света. Учат ли ги да импровизират в Консерваторията, учи ли ги някой как да правят песни?

  • - През 80-те са ви преследвали да стенете партиен член или ченге, а отказът ви ви е затворил вратата към турнетата в Русия. Случвало ли ви се е да изневерите на принципите си някога – тогава или през борческите години?

  • - Аз, досущ като Стоянка Мутафова в „Големанов”, съм си изработил тактика срещу такива досадници. Като не иска да говори с някой баба Гицка, си преправя гласа и почва да говори като мъж по телефона, спомняте ли си?Преди години, като правехме дългосвирещите албуми, композиторите почнаха почти да ме заставят да им пея песните. Усетиха, че съм търговски удобен, защото продавах още на третия ден всичко, макар че никога не съм имал златна плоча. Взех да записвам двойни албуми, с по 22 песни, и наскоро на концерт дойде един фен, донесе да му разпиша толкова стари неща. Нямах нито един от тях, даже от периода с „Диана експрес”! Има колеги, които си пазят изрезки от статиите, а аз в това отношение съм много немарлив, нямам материал. Каквото е излязло – минава и заминава, не си правя архив. Та на партийните секретари отказвах като на композиторите. Скривах се така, че да не могат да ме открият, докато не излезе албума ми. Тогава носех възпитанието от времената ни на пл. „Славейков” и все внимавах да не обидя някой, а те почваха да ме мислят за полумалоумен. Сега съм здраво стъпил на земята и не спестявам никому нищо.

  • Страничният ефект от това да не сте удобен на системата?

  • - Години наред адски трудно ме пускаха в чужбина. Имах баба в Детройт и изтъкваха това като факт, че едва ли не ще избягам, и все някой трябваше да гарантира за мен - така заминах за пръв път с група „Тангра” за САЩ. В Русия, както казахте, ми паднаха много турнета, а в Румъния пред цяла делегация съм се излагал. Идва шефът на местната концертна дирекция и пита: „Вие защо отказвате толкова години да работите с нас?”. Аз му казвам „Не е вярно”, и в този момент идват две секретарки с телекси, в които пише, че аз съм или съм „счупил крак”, или съм бил „болен”, и какви ли не неща измислени от българска страна. Платил съм си за дяволъка да не вляза в отбора на ченгетата или партийните членове. Тиражите на плочите ми все бяха символични и хартията на обложките им бе като попивателна.

  • - Кое е по-важно в една рецепта за хит – добрият аранжимент на песента или умението на артиста да импровизира ?

  • - Много от нашите по-млади колеги ни обвиняват, че това, което пеем, е демоде. Правил към компромиси и съм пял песни, по които не мога да кажа, че съм припадал. Но част от тях са минавали през мен, не съм ги оставил във „фабричен” вид, и те са оставали във времето. Много е важно не само какво пееш, а какво пулсира отдолу, под мелодията. В този смисъл много харесвам ФСБ, които бяха изключително иновативна група и направиха аранжиментите на първия ми албум. Те звучат актуални и днес. Една песен като „Пясъчен часовник” никога не е била шлагер, но 30 години след създаването й продължава да звучи съвременно.

  • - Губите няколко тона във височините след операция на гърлото в казармата, но дефектът се превръща в ефект...

  • - Обгориха ме на девет места. Аз тогава пеех само за удоволствие и не бях мислил да се занимавам професионално, все пак бях пианист. И лекарят ми каза: „Никога повече няма да пееш”. Сериозно беше, първия месец не можех да се храня, карах само на течности и от висок тенор гласът ми падна с няколко тона. Но погледнах другата страна на медала – отдавна не беше модерно да се пее чистичко. Сега младите си въобразяват, че пеят модерно, но никой от тях няма пясък в гласа, фризират демоде. Да чуят една Силвия Кацарова, която е пяла по сума ти кораби и е слушала Шака Кан, какво звукоизвличане има, да се научат. Музикалните редактори у нас, ако разбираха повечко от музика, щяха да са на концертния подиум, да не говорим, че повечето нямат музикално образование и не са написали и песен в живота си. Синът на колега, вече покойник, беше много силен в едни телевизии. И не въртеше артисти от моето поколение. Баща му каза: „Ама той много слуша музика”. Викам му: „Виж, аз от години сънувам, че летя в Космоса, но още не съм станал космонавт”.

  • - Имали сте много шансове да заминете в чужбина като част от група. Споменахте и американската си баба, която е искала да ви осинови. Това са неща, които са могли да преобърнат живота ви изцяло. Съжалявате ли?

  • - Имал съм такива моменти, да, като беше голямата криза. Приятелите ми пътуваха по корабите навсякъде вадеха много дори пари и живееха прилично. Те пропуснаха времето, когато ту нямаше ток, ту вода, и когато доларът бе 3000 лева. Много от тях обаче са споделяли с мен, че съжаляват, че са пропуснали времето, когато са могли да станат известни в България. Може би трябваше да опитам, още повече че бях удобен за експлоатиране – хем пианист, пък и пее прилично. В Монреал съм бил с Богдана Карадочева и с „Тангра” и ми се видя много нанагорно, трябваше да запълня без никакви репетиции програма от седем до един часа. Християн Платов, много добър наш китарист, беше в бенда на Вили Казасян, ми акомпанира и ми донесе тетрадка от 150-160 нотни материала. И като свърши песента, той казва номера в движение на следващото парче, а ти докато разлистиш, докато намериш, пот тече от теб и се чудиш ще изкараш ли вечерта!

  • - Богдана Карадочева е сред най-близките ви хора в гилдията. В едно интервю тя сподели, че сте маниак на тема хигиена и оправяте дори хотелските стаи, в които отсядате. Още ли е така?

- Когато мога – оправям! Като бях във ВМА преди години, хем бях уж във ВИП част на деветия етаж, тръгнах да мия тоалетната и плочките. Съжалявам, но това е 21-ви век и тук ставаше въпрос за елементарна хигиена! В такива моменти се замисляш, че е по-добрия вариант като се разболееш е да умреш, ама по-добре тогава да си си вкъщи. Държавата не може да позволява подобно безобразие, а пък иначе имаме уникални специалисти в медицината. Не може те да бъдат доведени до такъв минимум и накрая поредното правителство да кърши пръсти да ходи да танцува попфолк до зори.

 

ВИЗИТКА:

 

  • Васил Найденов е роден на 3 септември 1950 г. в София

  • Завършва естрадния отдел на музикалната академия, специалност “Пиано”

  • Пианист е на "Златни струни", а в периода 1976-78 г. е вокал на "Диана експрес", с които записва шлагера "Синева". За кратко е вокал на група „Тангра”.

  • Звездата му изгрява през 1979 г., когато печели първа награда на “Златният Орфей”, а песента от филма “Адаптация” е обявена за “Мелодия на годината”.

  • Сред култовите му хитове, любими на две поколения, са “По първи петли”, “Любовта продължава”, “Телефонна любов”, “Сбогом казах”, “Чудо”, които печелят “Златният Орфей” и “Мелодия на годината”
     

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.