Като Елин-Пелинови герои сме – все по-дълбоко зарити в калта и все по-горестни в клетвите към небето

Проф. Валери Стефанов, литератор: Пазарът на образованието е пълен с излишъци

Яна Йорданова - четвъртък, 25-02-2016 - 20:12

Светът се инфантилизира и огромни човешки маси се задържат трайно в това състояние. Дебатът около промените в учебните програми бе като сантиментална патриотична пиеска.

Визитка:

Роден е през 1958 г.

От 1984 г. е преподавател в СУ „Свети Климент Охридски”

Бил е ръководител на Катедрата по българска литература и декан на Факултета по славянски филологии

Доктор на филологическите науки

Професор по история на българската литература. Автор на десетки литературоведски и художествени книги

 

 

- Проф. Стефанов, според промени в Закона за висшето образование държавата ще плаща приоритетно за специалностите, от които има нужда пазарът на труда. Това ще сложи ли край на порочната практика да се харчат излишни пари за обучението на специалисти, от които икономиката реално няма нужда?

 

- Наистина е време за промени в подхода. Пазарът на труда страда от дефицити, а пазарът на образованието е пълен с излишъци. Това е опасен дисбаланс. Няколко модни специалности се продават навсякъде само защото се търсят от младите хора. Струват им се престижни. Резултатът от дивия пазар е видим - много хора с дипломи и малко хора с реални възможности. Ако държавата укрепи с конкретна политика определени сектори, то това ще е добре за всички. Елементарно е – когато даваш пари за нещо, е редно да проследиш какво реално се случва с тях. Дали те създават реален продукт, или се превръщат във виртуален отчет. Зле похарчените пари никога не стигат. Затова трябва да се контролират.

 

- Наближава ли времето, в което университетите няма да са толкова зависими финансово от броя студенти, а качеството на обучението вече ще оказва решаваща роля?

 

- При демографския срив в България броят на студентите ще продължи да намалява и това ще принуди университетите да променят политиката си. Няма как да се издържат огромни армии от служители и преподаватели, при положение че обемът на работата пада. Критерият за качество е прекрасен, но прилагането му може да се окаже и проблемно. В България реализацията на младите хора често е резултат от слепи конюнктури, а не от реално показани способности.

 

- Как гледате на дебата около преместването на някои произведения от един клас в друг и отпадането на други? Излишна ли беше тази истерия и умеем ли да вникваме в детайлите, когато коментираме дадени промени, или по-скоро си говорим на сляпо?

 

- Гледам на този дебат като на сантиментална патриотична пиеска от времето на ранното Възраждане. В нея има силен патриотичен плам, готовност да се защитава Родината от вредителите и от родителите. Не подценявам патриотичните пиески, но трябва да навлезем в дълбочината на болката. Истината за ефективността на днешното българско образование е толкова горчива, че обществото отказва да я погледне и прозре. То реагира припадничаво, истерично за пореден път. Списъците са важни, разбира се, но по-същественото са смислите. Способността на младите хора да градят своята идентичност, да се ориентират в ценностите, да заемат позиции. Като се борим къде да разположим творението на Паисий, то защо не проверим колко от завършващите средно образование млади хора знаят нещо за него. Доколко са способни да го разбират, коментират и ценят.

 

- В този ред на мисли защо социалната мрежа се превърна в арена за хейтърство, мода ли е това?

 

- Словесно изливаната омраза е симптом за проблеми в психическата инфраструктура на определен човек. Тя очертава полосата на идентификационни кризи и депресивни състояния от различен характер. Има словесна агресия по силата на подражанието – всички ругаят и аз ще го правя. Това е миметичното хейтърство. Има омраза по силата на нарцистична травма – желание да се компенсира ниската самооценка на определен индивид. Има омраза по силата на садистичното наслаждение – удоволствието да нанасяш удари и да причиняваш болка, укрит в хралупата на анонимността. Омразата е болезнено сгрешена форма на самоутвърждаване. За съжаление омразата става доминантна колективна емоция в българския свят. Става нормативно одобрен поведенчески код. Погледнете речта на беснеещата глутница на така наречените политици. Омразата е пълноводна река, която се стреми да залее и последните островчета на милостта, съпричастието, любовта.

 

- Тези въпроси отново извадиха на дневен ред темата за реформата в образованието. Откъде минава тя?

 

- Най-важното е да се сглоби и покаже действителната картина на българското образование. Да се вникне в корените на провала. Да се оценят промените в света на знанието и в спецификата на информацията. Да се осмисли ролята на технологиите. Да се създадат инструменти за реален контрол на качеството. Да се направи от знанието обществена ценност.

 

- Широко скроени ли са младите хора според вас? Интересуват ли се от проблемите на Европа, или по-скоро се задълбочават около вътрешните ни несполуки?

 

- Избягвам подобни обобщения. Обобщението е несправедливо към различията. Светът днес е прекалено сложен, а сложността често демотивира. Не само в България, в целия свят се произвеждат умствено отслабени маси, което ги прави потребителски активни и ценностно безразлични. Това е идеалната среда за всяка власт. По ред причини младите хора порастват все по-трудно, съзряват бавно. Светът се инфантилизира и огромни човешки маси се задържат трайно в това състояние. Смятаме, че обществото, най-вече чрез образователните институции, работи за развитието на ума и за култивиране на зрелостта. Но не отчитаме, че има институции, които работят в точно обратната посока – за отслабване на ума и за повсеместна инфантилизация. Надеждата е, че нарастващите проблеми пред света ще се превърнат в повод за ускорено съзряване и ще бъдат предизвикателство за избор.

 

- Чужди ли са им теми като бежанската криза, бъдещето на Европейския съюз?

 

- Би трябвало да се вълнуват, но какво е истинското им отношение, ми е трудно да кажа. Прави впечатление капсулирането им в някакви групови идентичности и отказът от самостоятелност. Когато имаш затруднения с изграждането на ценностната си система, се прислоняваш в някаква идентификационна ниша и тя ти диктува какво да правиш. Дали да мразиш бежанците, или да се грижиш за тях.

 

- По какви критерии според вас трябва да се определя заплащането на преподавателите в едно висше учебно заведение?

 

- Отговорът никак не е труден – по качеството на работата. Но за родните условия в държавните университети това е мираж. Тук властва вездесъщата Щатна таблица, която никак не пита за качество. Тя реагира само според количествени показатели – брой часове, брой студенти и пр. Това деморализира системата и демотивира преподавателите. Освен онези, за които преподаването е кауза и дълбок личен ангажимент.

 

- Има ли рецепта, по която можем да спрем изтичането на кадърни млади хора в чужди вузове?

 

- В тази държава, на този етап от нейното развитие – не. България е ниско привлекателна дестинация за младите хора, нищо че е тяхна родина. Родината им е мила, но личностното развитие им е скъпо. Когато те пресрещне уродливата среда на немотията, политическата партизанщина и дивата корупционна среда – как да се докажеш! И пред кого!

 

- Често дискутираме, че ни липсват европейски ценности. Какво трябва да променим в нас самите, в навиците си, в самосъзнанието?

 

- Европа е ценностна сглобка, в която България е попаднала по силата на исторически обстоятелства и политически компромиси. Ние сме европейци, но не съвсем, както справедливо е казано някога. По ред причини днешното българско общество е силно стресирано и дълбоко травмирано. Пораженският синдром става все по-определящ за състоянието му. Да държиш трайно последните места във всички класации, е болезнено преживяване. Колективите също се уморяват от неуспехите. Деморализират се. Нуждаем се от успех, от победа, от себедоказване, но на този етап сме безпомощни да ги постигнем. Ставаме зависими, беззащитни, лишени от верови ресурс и от мотивация за действие. Като Елин-Пелинови герои сме – все по-дълбоко зарити в калта и все по-горестни в клетвите към небето. Сигурно ще кажете, че това е черногледство. Политиците ще апострофират, че живеем в една друга, променена, демократична България. Аз ще кажа, че за България днес трябва да се говори пределно откровено, безпощадно – защото България не ни е безразлична.

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.