Доц. д-р Пламен Дойнов е поет, драматург и литературен изследовател.

Доц. д-р Пламен Дойнов, поет и драматург: Литературата е противоотрова срещу страха

Ирина Гигова - петък, 24-11-2017 - 20:00

„Днес скандалите са свързани преди всичко с определянето на някоя награда“ „Когато пазарът не произвежда признание, паричните премии започват да го произвеждат и се превръщат в твърде голям залог“

Най-новата книга на поета, драматург и изследовател доц. д-р Пламен Дойнов е „Литература на случаите: от „Тютюн“ до „Хайка за вълци“. Казуси от литературното поле на НРБ“. Тя разказва съдбите на някои творби от периода 1945-1989, буквално произвели градски легенди. Анализира онези произшествия в литературата ни, предизвикали силни реакции „за” или „против” в обществото, както и острите реакции на критиката и на властта – от активиране на цензурата и тайната полиция, през раждането на слухове и анекдоти, до явната или скрита намеса на самия комунистически вожд. Най-известни са случаят „Тютюн“, случаят „Люти чушки“, случаят „Солженицин“, случаят „Лице“, но показателни са също така случаите със „Спомен за страха“/„Стихове“ от Константин Павлов, с „Бележник“ на Стефан Гечев, с романа „Покривът“ от Георги Марков и мн. др. Литературното изследване е част от поредицата „Минало несвършено“ на Института за изследване на близкото минало и издателство „Сиела“. И понеже скандалите са минало несвършено в културния живот на страната, изводите на доц. Пламен Дойнов излизат извън кориците на последната книга.

- Доц. Дойнов, сговорчив или склонен да създава проблеми на властта е българският писател във времето, което разглеждате в новата си книга?

- Трудно е да се отговори еднозначно, защото периодът 1944-1989 не е еднакъв във всички свои фази. До лятото на 47-а има опозиция и сериозно другомислие у нас, зададено още в самата структура на обществото. Когато обаче опозицията е разгромена и в изкуството се налага доктрината, известна като „социалистически реализъм“, като че ли стагнацията в мисленето и творчеството на много писатели е неоспорим факт. Имаме няколко вълни на терор, на страх. Те са много силни както веднага след 9 септември – в чистките без съд и присъда стават жертва няколко български литератори и писатели (критикът Йордан Бадев, сатирикът Райко Алексиев и др.), така и около репресиите срещу опозицията, когато също има доста пострадали. 1948-1952 г. започва някакво самоизяждане, партийни организации предприемат „обследвания“, от които страдат и самите писатели комунисти. Като изключим крехката, но последователна съпротива на автори като Трифон Кунев и Петър Горянски, този терор оставя трайни следи в поведението на писателите ни независимо от техния талант и трудно можем да забележим пряка съпротива. Но това е чудото на литературата: тя има някакви противотела в себе си, противоотрова срещу страха и терора. Дори писателят да се страхува, произведението му не се страхува! Самото писане се стреми към автономия, към свобода. В „Тютюн“ това ясно личи. Макар Димитър Димов да твърди, че иска да създаде произведение на соцреализма, самият му почерк като че ли се съпротивлява и той създава творба, която на практика го превъзмогва и реформира.

- Очевидно талантът надскача условностите, догмите, страховете?

Литературата сякаш има някаква памет за традицията и „Тютюн“ пази спомена за добрите стари „буржоазни“ романи. Не трябва да следваш догмите, а да се опиташ да избягаш от тях - добрият писател това го знае по инстинкт. Разбира се, тогава има цяла армия от правоверни поети и писатели социалистически реалисти – Ст. Ц. Даскалов, Младен Исаев, Андрей Гуляшки, Венко Марковски, но при тях проблемът е не в това, че служат сляпо на режима, а че не им достига талант.

- Кое бе вашето лично откритие за някои от скандалните литературни случаи през годините, изненадало ви за добро или зло, докато работехте над изследването?

- В повечето случаи изненадите бяха радостни, защото виждах как автори като Константин Павлов, Иван Динков, Ивайло Петров, Радой Ралин са разширявали непрекъснато свободата в собственото си творчество и винаги са правели онзи избор, който променя и собственото им писане, и литературата като цяло. Когато казват на Константин Павлов, че трябва да преработи основно стиховете си и да напише други, по-оптимистични, той прави нещо съвсем различно. Вижда, че прякото политическо писане не може да мине, защото ще бъде разгадано като насочено срещу режима и уличено като антипартийно. Би могъл да използва езоповски език, голям майстор в което е Радой Ралин. Той обаче и това не прави. Отива в посока към саркастичния, издевателски парадокс, който съвсем обърква цензурата и за известно време дори я притъпява. Променя собственото си писане, прави го истински европейско, съизмеримо с тогавашния висок модернизъм на Запад, и променя по този начин цялата ни поезия. Иван Динков пък е автор на най-острите социално критични произведения в поезията ни, което му коства и унищожаване на книгата му „На юг от живота“, и големи трудности в утвърждаването след това, въпреки че е минавал за „наше момче“, член на БКП. А Ивайло Петров ме изненада пък с това как един автор, който през 60-те е бил следен от ДС, а след това се е вписал в пейзажа на водещите ни белетристи, в края на 70-те започва да пише „Хайка за вълци“ – роман, който безпощадно разобличава репресиите и жестокостите при национализацията в селското стопанство. Този роман е невероятна класа, истинска модерна проза. Пред тази проза официалната власт и критика изпадат в колебание как да постъпят – понечват да спрат романа, след това решават, че не е добър ход, още повече че става дума за 80-те, когато режимът не е чак толкова самоуверен. И романът не само излиза, но и побързат да го „опаковат“ в общоприемливи интерпретации и да го обявят за постижение на соцреализма, представете си! Едва ли не – последният голям връх на социалистическата класика. Това е парадоксален опит да се заглушат алтернативните послания в романа, които са изключително силни и безпощадни. Нямаме друг такъв роман изобщо.

- По-зрелите четящи поколения помнят, че в оня период и романът на Блага Димитрова „Лице“ бе инкримиран и можеше да се намери само по „втория начин“.

- Бях малко стъписан от това, че този роман навремето е вдигнал голям шум, бил е дори изпратен в „затвора“ за книги (помещения в Сливенския затвор, където се заключват иззети тиражи) – предизвикал е сериозна репресия, но е минал по тази процедура най-вече заради параноичното четене, което осъществява властта, тъй като Блага Димитрова започва все повече да изразява несъгласието си със статуквото. Заради особеното напрежение, което създава името на Блага Димитрова, тя има много лични врагове (както и приятели, разбира се) и заради противоборствата между различни личности и групи на литературното поле към нея не е приложена тая „процедура“ романът да бъде обявен за „правоверен“, какъвто той в значителна степен е въпреки някои директни критики. Той издига един комунистически ретро идеал, обаче критиката не се възползва от това, за да го утвърди, защото враговете на авторката (Богомил Райнов и др.) имат голямо влияние и възраженията срещу самата нея са много силни.

- Какво говорят всички тези и други подобни казуси за интелектуалния климат у нас?

- Склонни сме да обясняваме напреженията и сблъсъците в литературата като „властта срещу другомислещия автор“. Това понякога е измамна опозиция, не че го няма. Но в повечето случаи всички тези взаимоотношения са обусловени от нещо, което отдавна и до ден днешен съществува – особената конкуренция между различни автори на литературното поле. Част от тях, които са високопоставени в партийната или административната йерархия, често възприемат алтернативните автори и произведения като преки свои конкуренти. И това е големият проблем – че в тази конкурентна битка се използват партийните връзки и тя всъщност е неравна, защото едната страна разполага с огромна власт. Властта става инструмент на нечии лични амбиции за налагане на авторитет и име в литературата.

- Кои са най-мракобесните десетилетия за литературата и кога хватката се отпуска и започват да се появяват по-смели и нетипични произведения?

- 50-те години са емблема на мракобесието. Страхът и догмите са толкова проникнали навсякъде, че и без преки репресии срещу писатели българската литература не е дала значими произведения, като изключим „Тютюн“, първата част на „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев и още едно-две. 60-те са епохата на т нар размразяване и именно тогава излизат стихосбирките на Коста Павлов, Иван Динков, Николай Кънчев, Ваня Петкова, която представя освободения женски „аз“. В прозата се появяват новелите на Георги Марков: „Жените на Варшава“ и „Портретът на моя двойник“ са невероятно силни алтернативни произведения. Излиза и романът на Генчо Стоев „Цената на златото“. Размразяването приключва с Пражката пролет на 68-а, но за 6-7 години българската литература създава творби, които и до днес са абсолютно христоматийни. Тогава цензурата е объркана: не знае докъде да позволи свобода. И тя пуска-спира-пуска-спира. И понеже не знае да каже „Дотук!“, самият Тодор Живков се вижда принуден да изкове своята прословута теория за голямата и малката правда: прекрасният строй, който градим, е „голямата“, но има и „малка“ – кариеризъм, бюрокрация, еснафство, кражби и други недъзи, които могат да бъдат критикувани. При този опит за лимитиране на позволени и непозволени зони, писателите се опитват да се приспособяват на принципа проба-грешка.

- Тогава излизат и прословутите „Люти чушки“ на Радой Ралин и Борис Димовски.

- „Люти чушки“ са точно такава проба. Всички „прочитат“, че е уязвен самият вожд, реакцията е толкова прекомерна, че и самият Живков в началото вярва, че подписът в опашката на прасето е негов. А той не е, авторите казват: ние да не сме луди... Най-вероятната версия е, че подписът визира Тодор Павлов, председател на БАН и един от символите на догматизма в науката. Но престараването на съветниците води до скандал, който е същински автогол – тази свръхинтерпретация произвежда немислим бунтарски акт, който остава в паметта на обществото.

- А по-нататък?

- 70-те са особено време, в книгата ми неслучайно няма казуси оттогава. Не че няма скандали, но те са нормална суматоха в литературата. Установена е относителна, интуитивна „договорка“ какво е допустимо и какво не. Имаме един консенсус по подразбиране. Писателите си дават сметка, че не може пряко да атакува режима, а вместо това имат възможност да пишат по интимни теми, да развиват литературния език до съвършенство. През 80-те имаме нова вълна на нарушаване на нормите (именно тогава излизат „Лице“, „Фашизмът“ на Желю Желев), усеща се влиянието на събитията в Полша, системата влиза в нов режим на криза, идва Перестройката, а у нас има опит за връщане на колелото на епохата с възродителния процес, към който литературата много бързо реагира и режимът в един момент се отказва да санкционира. Писането е доста освободено, особено в прозата Тогава се появява Виктор Пасков с неговите книги и цели 2 поколения в поезията: Едвин Сугарев, Ани Илков, Владимир Левчев, Миглена Николчина и др. Творците нито за миг не се чувстват длъжни да маркират лоялност, че следват социалистическия реализъм. Той се превръща в абсолютно куха парола.

- Как се мотивират литературните скандали днес?

- Разликата е огромна, защото се е променил самият статус на литературата, очакванията към нея, цялата среда на възприемането й. Вече няма държавна/партийна поръчка за създаването й, конкуренцията не е директно свързана с властта – тук като че ли арбитър е пазарът или някакъв вид институционално признание, най-вече свързано с награди. Ако трябва да говорим за скандали, те са свързани преди всичко с определянето на някоя награда.

- Защо конкурсите и отличията напоследък създават толкова конфликтни ситуации? И какво ни казва това за манталитета на българските творци?

- Защото механизмите за признание в България са много малко. И се оказва, че тъй като тиражите не са големи, малкият пазар рядко откроява някоя книга чрез търсенето. Когато пазарът не произвежда признание, наградите започват да го произвеждат и те се превръщат в твърде голям залог. И битките за позициониране в това поле на признание понякога са грозни. С развитието на социалните мрежи те също стават територия за изразяване на безпардонно недоволство. И за съжаление виждам, че някои от иначе добрите автори не умеят да не получават награди. Спомням си скандала около избора на „Физика на тъгата“ на Георги Господинов за Роман на годината 2013 и реакцията на част от ненаградените, особено на един номиниран... За съжаление, на тези конкурси се гледа едва ли не като на произнасянето на историята. А това не е така. Има и друго. Премията за Роман на годината например за нашите условия е голяма, около 10 000 лв., ако не се лъжа, което вероятно също вдига залога. Наградите заместват недостатъчно големия пазар, тоест ти не взимаш 10 000 от продадени книги, а от награда, което е част от обезпечаването на целия ти труд. Когато трудът ти не се възнаграждава по друг начин или не се възнаграждава достатъчно, ясно е, че една такава награда става много желана и неполучаването й се приема болезнено.

ВИЗИТКА

* Пламен Дойнов е роден на 10 април 1969 г. в Разград

* Завършил е история и културология в СУ „Св. Климент Охридски“

* Доктор е по теория и история на литературата с дисертация на тема „Българската поезия през 90-те години: тенденции, тематични кръгове и поетически почерци“

* Автор е на няколко стихосбирки, последната от които „Балът на тираните“, есета, литературни изследвания, пиеси („Гласовете на другите“ е отличена с награда „Аскеер 2006“ за драматургия)

* Носител е на редица национални награди за поезия, сред които „Яворов“ (1995) и „Иван Николов“ (2004)

* Негова лирика, пиеси, статии и студии са публикувани на английски, френски, немски, унгарски, руски, испански, сръбски, турски и др.

* Преподавател е в НБУ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.