Мариус Донкин
Снимка БГНЕС
Актьорът Мариус Донкин, директор на Народния театър „Иван Вазов“:

Докато се надскачаме с лъжи, няма да променим живота си

Ирина Гигова - петък, 17-02-2017 - 19:00

„Трябва да хванеш юздите – не може да стоиш отстрани и само да критикуваш“

- Г-н Донкин, за какво му е на един успешен актьор да става театрален директор, администратор? Гьоте е казал: „За мене е от небесата дар, че ни съм канцлер, ни съм цар“...

- Като че ли думичката „отговорност“ тук е най-истинската и важната. Отговорност към поколенията, към Народния театър и към онова, което той носи като послание към всички други театри в България – това е нещото, което ме е накарало за известно време да се отдръпна от актьорската си работа. Съществуват проблеми и, макар те да не са безумно фатални, има неща, които трябва да се променят. Този театър не бива да остава във величествена поза, а да бъде по-отворен към всички съвременни необходимости. Във всяка работа винаги се намира нещичко, което би могло още да се „пипне“, особено за човек като мен, който болезнено се стреми всичко да бъде както трябва. В този живот това няма да се случи, разбира се, но поне да има стремления за постигане на възможно най-високо ниво от мечтаното. Ако навляза в конкретност, ще говоря дълго, но то преминава и през творческия състав, и през производствения процес, организацията и структурите в театъра.

- Промени ли се животът ви, откакто спечелихте конкурса и заехте шефския пост в Народния миналия август?

- Ужасно се промени. Много различно е. Макар да съм наблюдавал нещата в продължение на 40 години като актьор в Народния театър, започне ли човек тази машина да я ръководи, проблемите са съвсем други. Но трябва да хванеш юздите, след като имаш идеи и желание да ги реализираш – не може да стоиш отстрани и само да коментираш и критикуваш, това е безотговорно. Петимни сме в нашата държава само да приказваме, но ако някой мисли, че може да направи нещо, трябва да поеме и отговорност. Длъжен съм да опитам по много причини, ако не успея – поне ще бъда спокоен и пред дедите си, и пред колегите си, че съм се опитал. И няма да допусна нещо, което трябва да се промени, да не се промени.

- Очевидно ще говорим за промени. Атмосферата с идването ви на кормилото промени ли се с нещо? Казват, че винаги и във всеки театър половината от екипа е „за“ директора, другата половина – „против“ него. Едва ли вярвате, че всички ви харесват...

- Това е нормално. Театърът е клетка от държавата, в държавата е същото. Питам преди няколко дни един колега „Какво правиш?“, той казва „Мътя водата“. Беше достатъчно откровен. Има такива хора, на които и злато да донесеш, няма да са доволни – като че ли негативният им живот в театъра им помага да съществуват. Аз ще правя това, което разбирам, за този театър. Имало е конкурс – който е искал, да се е явил. Аз съм се явил и съм защитил позицията си, хората са я оценили. Нашият театър винаги е пример, флагман за другите и това ме кара да съм взискателен. Той трябва да има национално отговорни функции и задачи. Както да пази българския език и класика, така и да е на първа линия с иновациите. Убеден съм, че и колегите го разбират. Мисля си, че промяната трябва да започне от нас. Ние трябва да носим енергията и предложенията, защото най-добре си познаваме проблемите. Създал съм и обществен съвет, чиято мисията е да работи за каузата на театъра. С него трябва да формираме доктрина за развитие поне 50 години напред, за да предизвикаме правилното отношение на политиката към културата на държавата.

- С какво ще започнат онези промени, които ще бъдат забелязани първи от хората извън системата, от зрителите?

- С БНТ имаме сериозни разговори за възстановяване на телевизионния театър, но не в онзи остарял вече формат. Идеята ни е, за да стига изкуството ни по-лесно до всички в България, телевизията да заснема спектакли, които са в края на сценичния си живот – първо на Народния театър, а след това и на всички останали. Ще има и предаване, което да представя работата им. Струва ми се, че това ще даде друга амбиция и динамика на целия театър да се чувства по-авторитетен и уважен.

- Телевизионният театър със сигурност липсва на мнозина...

- Покъртителни случки имам из България. Когато пътувам, обичам да ходя по пазарите – това е първото, което правя, за да усетя града и хората му. Веднъж на пазарчето в Цалапица ме спря една жена и каза: чух ви да говорите по телевизията, защо не възстановите телевизионния театър? Докато се чудех как да й обясня, че това е бавен и труден процес и не точно мен трябва да пита, тя се обърна и промълви: „Не можем да отидем до София...“. Гласът й трепереше, в очите й имаше сълзи. А ръката й, когато се сбогуваше с мене, беше като пила. Това страшно ме амбицира, а то не е спорадичен случай. Не можеш да изоставиш такива хора. Смисълът е да работим и за онези, които не могат да си позволят да отидат на театър, а имат огромна необходимост. Досега бяхме малко високомерни, но вече се стремим да пътуваме повече из страната.

- Още в началото на мандата си обявихте, че ви предстои среща с Александър Морфов, за да видите какви са намеренията му и как те ще определят облика на репертоара. Какво стана?

- Сашо е главен режисьор на този театър, постановките му са любопитни за нашата публика. Знам, че при него процесът на решаване какво да прави е труден и аз уважавам това. В този смисъл не искам да бъда агресивен и изчаквам. Три пъти сме се срещали този сезон, но той още не се е определил. Не му се бъркам, явно в момента не е решил над какво ще работи. Иначе винаги е добре дошъл, моята врата е отворена, особено за него. Преди него тук през годините главен режисьор не е имало, аз уважавам позицията му – това е отговорност, която ми се струва, че той също трябва да носи. Отговорност и към справедливостта в този театър, и за примера, който се изпраща към обществото.

- Обявихте и намерението си за създаване на режисьорска колегия около театъра.

- Вижте, театърът е консервативна система, в която, убеден съм, промените не могат да стават революционно. Искам в създаването на тази група от колеги режисьори те да бъдат много внимателно подбрани, доказвайки не само дарбата си, на базата на която да бъдат в този театър, а и способността си да творят заедно с трупата. Двете неща са различни. Социализирането на индивида е важно и ако не се получи, няма да има резултат. Напускаш театъра и не е добре нито за теб, нито за театъра – оставаш с клеймо за цял живот, че там не си успял...

- Един от първите ви актове като директор бе подписването на меморандум за сътрудничество и партньорство с Военно-медицинска академия. Защо?

- Колегите имат нужда. Ние възстановихме лекарския кабинет в театъра, но той не би могъл да помогне в по-сериозни случаи. И се договорихме да ни обслужва Бързата помощ на ВМА, за да сме сигурни, че при опасен инцидент по време на репетиция или спектакъл ще можем да откликнем бързо. А и всички служители в Народния ще могат да провеждат профилактика и лечение във ВМА. Правим доста неща за тях от социален, битов и жилищен характер, но нека се осъществят. Имаше такава „фатка“ преди години: казваш нещо във вестника и като излезе там – край, няма начин да не бъде направено. Аз не искам по този начин да притискам и манипулирам хората, на които разчитам, предпочитам да очаквам тяхното разбиране Това е добронамерен процес, който е гаранция за необратимост.

- В Народния се създаде и второ синдикално дружество към КНСБ – за по-сигурна социална защита или защото всичко у нас се „цепи“ като синодите навремето?

- Мен лично това не ме притеснява, напротив. Добре дошли са не само като синдикалисти, но и като колеги, с които да си поприказваме и да решим някои проблеми съвместно. Според мен това е добрият начин на работа. В цялата тази схема обаче категорично няма да приема никакви оценки за неща, които по-рано от тях самите не са били свършени. Ако ти си имал възможността, а нищо не си предприел, сега да дойдеш да критикуваш – несериозно, ниско и недостойно е. Няма да допусна личните интереси и политизирането им да повлияят на работа и резултата от нея. Надявам се, че тези 26-27 години ще ни научат да бъдем заедно. Трябва да поставим между нас доверието и истината и да вървим ръка за ръка. Трябва да разберем, че докато не се научим да бъдем заедно, а не да се надскачаме с прекрасни обещания и лъжи, няма да променим живота си и няма да живеем добре.

- Тази забележка може да се отнесе и към политиците. Какво очаквате от тях?

- Едно от нещата, с които трябва категорично да приключим, е злостно да се противопоставяме и да дискредитираме другия. Това просто няма да доведе доникъде. Каква е стойността на твоята победа над човек, който си омаловажил и унижил? Сериозността на победата е, когато другият е достоен противник, за да има битки на идеи в името на този народ.

 

ВИЗИТКА:

* Роден е на 13 февруари 1950 г. във Варна

* Син е на свещеник и е силно вярващ

* През 1971 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ

* Работил е в ДТ – Пловдив и театър „София“, а от 1979 г. е в трупата на Народния

* В CV-то му са впечатляващи сценични превъплъщения в „Пигмалион“, „Енигматични вариации“, „Венецианският търговец“, „Черна комедия“, „Осъдени души“, „Крадецът на праскови“, моноспектаклите „Камера обскура“, „Г-н Ибрахим и цветята на Корана”, филмите „Златният век“, „Петимата от Моби Дик“, „Тихият беглец“ и др.

* Интересува се от астрономия, медицина, спорт, фен е на футболния „Левски“

* От август 2016 г. е директор на Народния театър „Иван Вазов“ след спечелен конкурс

 
 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.