Възпитанието от Горно Нанадолнище

БОЯН ДИМИТРОВ - вторник, 13-06-2017 - 17:50

Горно Нанадолнище. Това е несъществуващо село. Нарицателно за нещо много изостанало. Нещо като възпитанието на децата ни. И то е изостанало, а често е и несъществуващо. Смятаме, че ги възпитаваме добре, когато им размахваме пръст да налягат учебниците. Караме им се да бъдат вежливи. Опитваме се да ги направим такива, каквито ние не сме. А просто ги пускаме по горното нанадолнище. Правим едни по-лоши наши копия. От прекалено старание. Толкова се стараем, че само и само да задоволим собственото си его на добри родители си правим фалшиви адреси, за да ги приемат в някое училище. Понеже е престижно. Така казват останалите майки от пушилнята на пейката пред входа. Докато тръскат по земята, подпетили обувките си и люпещи семки. Разказват го, докато обсъждат с кого е спала комшийката. Престижно е да се влезе в това училище, казват всички. Дори и с измама. Страхотна постъпка. Страхотен пример. И така ли възпитаваме? Още от първи клас започваме да им показваме заобикалянето на законите. Те може и да не го знаят, но рано или късно ще го разберат. И ще запишат собствените си деца по същия начин. Същите тези родители цитират Антон Макаренко. Всеки шамар е „по Макаренко“. Но те са толкова глупави, че не знаят, че основното правило на въпросния Макаренко е „Вашето собствено поведение като родители е най-важната част от образованието на вашето дете“. Та единият пердах не е „по Макаренко“. Той е по нашенски. Безсилието ражда насилието. „Трябва строева“, казват някои родители. Но когато си безсилен с думи и действия, ти решаваш да раздаваш шамари. Така възпитаваш. А след това детето ти става герой във Фейсбук, след като е пребило приятелката си, а тя си е постнала снимките в мрежата. Това е примерът, който е получило. Това е примерът и който едно село подобно на Горно Нанадолнище е дало на няколко деца. Всички селяни са им се изредили, за да ги възпитават с по един шамар. Искахме демокрация, цитирахме я, а колко от нас знаят, че демокрацията е свобода на изразяване. Демек, можеш да ползваш думи. Имаме тази свобода, а нямаме думи. Не че не познаваме родната реч, но я ползваме колкото да си поръчаме малка водка в кафето, хляб в магазина и да напсуваме някого на пътя. Не можем да използваме думите, за да възпитаваме, да споделяме и да критикуваме. Използваме ги, за да хапем. Но сме толкова беззъби, че и да хапем не можем. По-лесно е да бием. С оправданието, че това е „по Макаренко“. А когато не можем да набием, можем да напсуваме. Имаме това демократично право. Да пожелаем да спим с майката на някого. Защото масовата майка освен за спане с нея за друго явно не става. Става да раздава шамари и да получава такива. Кога от страст, кога от безсилие, когато по устав. Спуснали сме се по Горното Нанадолнище, раздаваме шамари, лъжем, мамим, опитваме се да възпитаваме. А всъщност просто летим по стръмното и все повече се отдалечаваме от билото.

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.