Виктор Божинов, режисьор:

Правилният избор е прекият път към възвисяването

Гергана Николова - четвъртък, 02-11-2017 - 21:30

Културата остава, чувството остава, духът остава * Главното при създаването на филм е не той да участва в еди-кой си фестивал, а да срещне зрителите

-Г-н Божинов, разкажете ни за пътя на историята на „Възвишение“ от едноименния роман на Милен Русков до големия екран!

 

-Много дълго време се оставих в процес не толкова на търсене на историята, колкото на обратния процес – историята да намери мен. Това, което искам да разкажа, трябва да ме намери, вместо да го търся. В противен случай, когато го търся и не го открия, ще трябва сам да го изфабрикувам, което не е вярно като процес. В този смисъл книгата някак ме намери. Буквално сякаш това са моите мисли, моите разбирания за света, за историята, за хората и т.н. Оттам следваше моментът на респектирането. Когато човек се респектира от нещо такова, първоначално си мисли дали му е по силите. Става въпрос за отговорността, за сложността, за очакванията, които това нещо ще генерира в себе си.

 

-Кое ви респектира най-много? Дали фактът, че става дума за история от различна епоха, или самият й мащаб?

 

-Когато една книга е изключително популярна, очакванията към филма стават огромни. Трябва да бъдеш достатъчно адекватен към тази ситуация. Не можеш просто да си сложиш името върху нещо, с което се опитваш да се домогнеш до успеха и качеството на проекта преди теб. Това да се правят филми по книги не сме го измислили ние. Това е естествен процес, защото авторът измисля една история, която минава през него и преминава през много етапи на осмисляне. След това идва и интерпретацията на режисьора, другата гледна точка, другото усещане за въпросната история. Аз съм много благодарен на съдбата, че ми даде възможност да се опитам да развия и да работя върху текста на Милен Русков. Оттук насетне какво ще се случи, то е извън нас. Сравненията при всички случаи ще бъдат налице, но за мен те са до известна степен ненужни, защото да сравняваш два типа изкуство с различни изразни средства някак си не е правилно.

 

-В Котел беше първата прожекция от националното ви турне с филма. Очаквахте ли подобен голям отзвук и то в предпремиерен период?

 

-Феновете на книгата са всъщност с най-големи очаквания. Аз си давам сметка, че зрителите, които биха гледали филма „Възвишение“, се състоят от 20% хора, които познават романа. Пак ще повдигна въпроса за отговорността – ние трябва да накараме и останалите 80% да повярват в историята и да прочетат книгата. Тоест това е един сложен баланс. Ако си направя сметката, първите хора, които ще видят този филм на голям екран, ще бъдат тези, които са чели романа – малко на принципа „Да видим как са осрали книгата“ (смее се – б.а.) Това е очаквано, българинът е хейтър донякъде и очаква да иде да се посмее на екранизацията. Ще видим, не знам. Например в сряда се сблъсках с хора, които са пропътували разстоянието от различни градове до Котел. Това са толкова големи почитатели на книгата, че искат да гледат филма в Котел (тук се развива част от действието – б.а.) От Варна, от Велико Търново, от Ямбол – хората се събраха, за да видят резултата. И видях в очите им удовлетворение, не разочарование. Което за мен е много важно – фактът, че не съм аз този, който е сложил прът в колелото на нещо хубаво. Напротив, по някакъв начин се е получило. С екипа положихме най-доброто и най-честното от сърцето си и мога само да се надявам, че това ще се оцени.

 

-Казвате, че филмът не държи толкова на историческата конкретика, колкото на емоционалната? Какви емоции се надявате да предизвикате у любителите на седмото изкуство и еднакви чувства ли вълнуват хората днес и през 1872 г., когато се развива действието в лентата?

 

-Човешките емоции са били винаги такива. Това, което бих искал филмът да постигне, е да разсмее и да разплаче. И да накара хората да се замислят, да чуят тези неща, за които разказваме и да потърсят за себе си отговори на тези въпроси. Ако това го постигнем през вълнение, емоционално въздействие, вярвам, че тези въпроси биха се задържали за по-дълго време в съзнанието на зрителите. Далеч съм от мисълта, че киното има чудодейна сила. Но ако дадена тема успее емоционално да отекне някак си вътрешно, човек ще се замисли за нея в по-голяма дълбочина. Дай Боже да го осмисли и да придаде някаква идея.

 

-Възможно ли е да се възвиси днес човек и как?

 

-Всички в определен момент от живота си се възнасяме там горе. Човек трябва да знае, че най-голямата ценност в живота му е възможността да избере. Да избере да бъде прост, или образован. Да избере да гледа само в пъпа си или да прави неща, които биха имали смисъл за другите. Когато човек избере правилното, това е прекият път към възвисяването на духа, към осъзнаването на собствената си мисия, ако имаш такава. Да намериш себе си по този начин – като придвижваш обществото напред. Било то през идеята за свобода, през идеята за образование, през идеята за коректни отношения. Дори ако щеш през идеята да осъществиш един обир в името на това, че ще помогне на някаква свята мисъл. Това са проявленията на Възвишението в общочовешкия смисъл. Всъщност тази дума „възвишение“ се превежда много трудно, така че това е нещо много ценно. Човек трябва да осъзнае в крайна сметка, че „наша свобода от нас зависва“ - свободата да избереш. Много лесно можем да влезем в полемика за свободата, на която се дава и политически смисъл. Говорим за човешката свобода, защото човек се ражда свободен. Той обаче сам трябва да го осъзнае.

 

-Снимахте на четири етапа в продължение на година. Метеорологичните условия ли бяха най-голямото предизвикателство, което срещнахте?

 

-Сред най-сложните ситуации, в които попаднахме, бе по време на снимките в Арабаконак, когато Александър Алексиев, който изпълнява главната роля на Гичо, падна и си навехна много лошо крака. А ние имахме да снимаме още доста. Алек обаче стисна мъжки зъби и успяхме, без болката му дори да си проличи на големия екран. Иначе най-голямото предизвикателство беше да реализираме филма в рамките на бюджета и възможностите, с който разполагахме. Под натиска на отговорността на задачата и очакванията на читателите да обърнеш внимание на повече детайли, има такива моменти в стил „аз имам пари за москвич, но искам мерцедес“. Това беше най-сложният баланс. Защото той има многопланови измерения – за да го има нещо в кадър, трябва да се провери колко струва, откъде да се вземе, можем ли без него. Това са предизвикателствата пред българското кино според мен. Да успява с възможностите, които има. Пълноценно да създава съдържание, което да въздейства.

 

-На медийната прожекция споделихте, че не искате да „зашивате“ филма си с кинофестивал. На какво се дължи това?

 

-Фестивалите са си самодостатъчни. Те си завоюваха ексклузивитет и си придават важност на базата на работата на други хора. Аз смятам, че главното нещо при създаването на един филм е не той да участва в еди-кой си фестивал, а да срещне зрителите. Дали те са фестивална аудитория, или са в киното, това няма никакво значение. Въпрос на личен избор. Събития, които се промотират на базата на заглавия не винаги работят добре за самите заглавия. Вярвам, че истинският смисъл на киното се крие в киното.

 

-Работили сте и по ключови епизоди на „Под прикритие“. По какъв начин се различава заснемането на екшън сцени в съвременна и историческа продукция?

 

-Въпросът е винаги в историята. Самоцелният екшън, самоцелните динамика и стреляне са ми чужди. Аз смятам, че киното трябва да предлага атракция. Във филма трябва да се случват неща, които в реалността не биха се случили. А тези, които могат да се случат чрез преживяването на героя, той да е в светлината на прожектора. Иначе разликите са чисто технически. Всичко зависи от самата конкретика на въпросната задача, която трябва да изпълни сцената. Когато във „Възвишение“ дружината бие Юсуф ага има динамика. На мен обаче ми е по-интересен следващият момент, когато те застават очи в очи. Това за мен също е екшън. Екшънът все пак означава действие, а то не е свързано само с тичане, а дори с начина, по който гледаш. Това са моментите, които впечатляват зрителя.

 

-Споделяли сте, че в България липсва киноцентър, който да не се концентрира върху техническите и финансовите въпроси, а вместо това – в чисто културните. Какво е необходимо за създаването на един такъв културен филмов пункт?

 

-Хубав въпрос. За да има такъв център, трябва ние, хората, които се занимават с това изкуство, да успеем да докажем, че в това има смисъл. В крайна сметка културата остава, чувството остава, духът остава. Но хората, от които зависят тези неща, за да го проумеят, те трябва да го преживеят, да го усетят. Проблемът в момента е, че ние сме на такъв етап, в който тези хора си правят оглушки. Тоест те не искат да се закачат, не искат да го преживеят. Те гледат на цялото това нещо като излишно. Всъщност осъзнаването, че без това не може, а става само през личната емоция. Въпросът е дали те са на нивото да се оставят, да допуснат тази емоция да им повлияе. Ако успяваме да показваме, че в изкуството ни има смисъл, то бихме вървяли в тази посока.

 

Визитка:

-Виктор Божинов е един от активно работещите съвременни български режисьори.

-Започнал е кариерата си като втори режисьор на международни продукции, снимани у нас, като снима редом с киноспецове от ранга на Режис Варние, Фолкер Шльондорф, Ули Едел, Майкъл Аптед и др.

-В периода от 2007 до 2009 г. е привлечен от големите представителства на Sony Pictures, Warner и Fox в Русия, след което се завръща в едни от най-големите родни продукции. Сред тях са „Под прикритие“, „Стъклен дом“, „Столичани в повече“, „Връзки“ и т.н.

-Реализацията на последния му проект „Възвишение“ му отнема повече от две години. Филмът ще направи премиерата си на 10 ноември, като ще бъде прожектиран на рекордните 65 екрана.

 

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.