Да чуеш болката на другия

Яна Йорданова - петък, 13-04-2018 - 19:00

„Поредната ми среща с ТЕЛК комисията... за Гого! Поредното преосвидетелстване тип - в тоя документ пише това! Не ми се плаче вече - протестира ми се! Всеки ден! Момчето Гого е лист хартия, прочетен, неизчетен, не разбран, нарочен, посочен! Не личност, не някой, на когото да видим как и с какво да помогнем, насочим, допълним липсите, интегрираме, толерираме и всякакви модерни европейски думи - ратифицирани отдавна и без грам съдържание в държавата България! И това, докато стане на 18 - после да сме живи и здрави!“ Това e пост във Facebook от 13 февруари. На моя позната - майка на дете с увреждане. Пост, в който изплака цялата болка и гняв. И в който описва трънливата пътека, по която минава всеки път при срещата си с институциите. Всеки път, когато се налага да доказваш за пореден път, че детето ти е болно.

„Ние, родителите, не искаме просто малки промени за добавки!!!
Искаме Закон за личната помощ! Искаме истински промени, а не козметични замазки.... гади ми се!“, бе написала тя. Още помня тези думи. Толкова актуални за случващото се тези дни. След поредния протест на хората с увреждания. Хиляди от цялата страна. Не просто лист хартия, а личности, които искат права. Според някои сега са постигнали успех. Или по-скоро една малка справедливост. Две тежки заболявания ще се вземат предвид при определяне на степента на инвалидност от ТЕЛК. Това бе решено след проведена близо 3-часова среща между организации на хора с увреждания и здравния министър. Трябваше ли обаче да се стига до протест, до мащабно недоволство, че да чуеш болката на другия. Или да се вслушаш в гласа на „различния“. Жалко е, че у нас все действаме на принципа „по-добре късно, отколкото никога“.

Вярно е, че проблемът с инвалидните пенсии не е от вчера. Напротив, той е наболял от години. И сигурно наистина има хора, които злоупотребяват. За пари. Търсят някакъв процент неработоспособност и дори нямат представа, че има хиляди, които всеки ден се молят да са здрави. И да имат възможност да работят. Да не им лепват етикет втора ръка. Или пък да ги наричат инвалиди. Злоупотребите трябва да бъдат пресечени, спор няма. Но трябва да има справедливост. Не бива заради няколко черни овце да страдат други и всички да поставят под общ знаменател. Не бива да има ощетени. Затова е добре по-често да се вслушваме в гласа на тези, които сме свикнали да наричаме хора с увреждания. Не само институциите, но и обществото да чува проблемите им. Защото никой не е застрахован, утре и на него може да му се наложи да мине по този трънлив път. Изпълнен с болка и отчаяние. Тогава, когато се молиш някой да чуе гласа ти.

 

 

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.