Сашо Дончев: Газовия барон (I глава от книгата "Газовия барон")

Агенция Монитор - понеделник, 13-11-2017 - 17:46

В поредица от статии Агенция "Монитор" ще представи резюмета от шокиращите разкрития на в. "Телеграф" за задкулисието в страната, което фалира КТБ и ограби хората и държавата. Текстовете са от книги, които вече бяха публикувани или предстоят да бъдат публикувани от най-тиражния вестник в страната - "Българския Мадоф", "Хищникът от "Капитал" и "Газовия барон". Заради огромния читателски интерес, публикуваме най-любопитните части от книгите, в случая от книгата за повелителя на синьото гориво Сашо Дончев и мръсните му схеми, с които жили държавата и гражданите. 

1. Газовия барон

1991. Тези четири цифри фигурират в номерата на всеки от тузарските екземпляри в автопарка на газовия олигарх Сашо Дончев. Изключение не прави и бентлито за 300 бона на сенчестия бизнесмен, който иначе скромно твърди, че живеел в къща под наем. Причината за култа към точно тези цифри – както Дончев сам обяснява, е че това е годината, в която се отказва от 15-годишната си кариера в строителството на магистрални газопроводи в страните от разпадащия се вече СССР, за да започне бизнес с доставки на руско синьо гориво и газифициране на България. Или иначе казано заменя „газенето с ботуши в дълбока кал“ с ролята на „строител“ на българския Преход. Надживял множество други, в това число свои съдружници. И издигнал се до газов барон, смучещ колосални суми от гражданите на страната. В годините след първоначалната трансформация от бачкатор в бяла якичка ще стане ясно, че е бил инсталиран за олигарх, както не един и двама, за да обслужва чужди интереси. Зората на демокрацията изобилства от подобни хора, всеки от които с ракета носител. Понякога и с няколко. Кои са неговите?


 

сн. 1.1

Дончев се придържа към версията, че е станал милионер с честен труд, въпреки че държавата винаги го е възприемала като враг.


 

Ако Дончев трябва да е честен пред съвестта си, то на колите си трябваше да изпише произволна година от края на 70-те. Именно тогава съдбата под формата на студентска скамейка го среща с Юрий Вяхирев – син на един от основателите на руския газов гигант „Газпром“ Рем Вяхирев. Сашо и Юрий Ремович имат 4 години разлика във възрастта в полза на първия, но както сам обяснява, Дончев „губи“ известна част от времето си в Техническия университет в София преди да се раздели с тогавашната си приятелка и да реши да емигрира в СССР като кандидатства за висше в Москва. Както можем да се досетим, във времената на тоталитарния режим в България, при това насред най-суровия етап на Студената война, кандидатстването в Москва хич не е лесно. Да не говорим, че както се изразява настоящият ортак на Дончев от задругата на олигарсите – Българския Мадоф Цветан Василев, е „само за наши деца“. Разбирай - за млади надежди на Компартията или за отрочета на ЦК на БКП.

Газовия барон е пестелив в подробностите по какъв точно начин и срещу какви заслуги акостира в Руския държавен университет за нефт и газ на името на „И.М.Губкин“ при положение, че е дете на най-обикновено работническо семейство - баща-старшина и майка със средно образование. Но фактът е, че именно студентството му там кръстосва пътищата му с Вяхирев – Младши и по-важното - Старши и ще доведе до тандем, точил джобовете на българите и рутил интересите на държавата в продължение на десетилетия. Това е стартираният в началото на 90-те и приключил със звучен братушки шамар чак половин век по-късно дует „Овергаз“ - „Газпром“. Дует, в който, както свидетелстват очевидци на не един или два тура преговори, довели до отстъпление на българските пред руските интереси, Дончев винаги е играл за вторите и е стоял от страната на руския държавен гигант. Срещу това получава възможност да продава руското синьо гориво на тройно и четворно по-висока цена от тази, на която го изкупува и да инкасира по милиард на година до изхвърлянето си от ролята на посредник по тръбата през 2013 г.

„Гъз и газ са от мъжки род“, обича да назидава журналистите Газовия барон. Каква точно муза е родила това прозрение историята мълчи, но този цитат си е есенция на цялата му бизнескариера. Всичко около него мирише – като се започне от първоначалното натрупване на капитали, мине се през първия съмнителен милион, през газовия монопол, през пускането на пипала в половин дузина стратегически сектори и се стигне до т.нар. му издателска дейност и политическото му хамелеонство и мераци за партиен инженеринг.

Подобно на останалите олигарси, стартирали бизнеса си в смутните мутренски времена от началото на 90-те, когато си е предизвикателство да останеш жив, камо ли да задържиш с десетилетия монополното си положение, и роденият в Ямбол газов бос си има легенда за първия милион. В интерес на истината тя дори не оспорва, че именно Вяхирев дава начален старт на превръщането му в газов монополист у нас, но както можем да се досетим е гримирана в сравнение с реалните факти. Във версията, разказвана от Дончев, бизнесът му стартира с взети в заем от частно лице 8000 лева и с ентусиасти, с които прави бригада за прокарване на газови връзки. Компанията се бори с българската действителност до 1993 г., когато – според разказите му - „Овергаз беше на 2 години, имахме си вече и сравнително голям офис, дори бяха ни обирали един-два пъти“. „Бях наясно, че сами газификация не можем да направим, трябват ни партньори. По това време писах няколко пъти на Вяхирев, че ако иска да успее в България, трябва да върви с мен. Предложенията ми са били заведени там в папка „Студента“. Така се започна“, реди той в интервю за сп. „Тема“ през 2003 г..

А ето и голите факти: През 1989 г. - годината, в която настъпва развръзката от Перестройската – падането на Берлинската стена, стартът на разпада на СССР и полагането на основите на олигархията както в Русия, така и в бившите сателитни републики като България, Рем Вяхирев става зам.-шеф на „Газпром“. В края на 1992 г. оглавява държавния концерн и още по-агресивно го налага като мощен геополитически инструмент в игрите на Кремъл. За целта обаче са му нужни и местни играчи, предани на „Газпром“. Случайно или не, месец по-рано – през ноември 1992 г. в България се пръква именно един такъв. Софийският градски съд вписва в търговските регистри на страната „Овергаз инк“ - фирмата, върху която Сашо Дончев ще изгради цялата си бизнесимперия, помагайки на концерна да оплете в менгемето на мрежите си енергетиката на България. Ямболският бос вкарва най-голям дял в първоначалния капитал на фирмата – 400 000 лева или малко над 16 000 долара по тогавашния курс на БНБ, като произходът на парите е прелюбопитен. В архивите на Търговския регистър, е указано, че средствата са дошли не от частно лице, а от валутна сметка в Стопанска банка – трезорът, през който по времето на соца минават парите за финансиране на плановата икономика у нас и който няколко години по-късно ще е сред жертвите на банковите фалити. Въпросната папка, за която говори Дончев в интервюто си пък, всъщност е досие в централата на РАО „Газпром“ в Москва. А макар „Газпром“ да влиза официално като съдружник в „Овергаз“ чак през 1998 г. - след развалянето на дослука на ямболския бос с „Мултигруп“ на Илия Павлов, Вяхирев покровителства „Студента“ от самия старт на газовата му кариера до собственото си сваляне от шефския пост в „Газпром“ през 2001 г.

Протежето му впрочем показва, че бързо се учи и още по-бързо си намира ракети-носители и на родна почва. Като неизменно спазва английската максима, че вечни са не приятелите или враговете, а само интересите. Независимо от политическата окраска на проводниците им. Примери бол, част от които вече покойници.

Т.нар. „писма“ до Вяхирев през 1993 г. например се материализират в 19 млн. лева кредит, отпуснат от трезора на застреляния през 2003 г. бос на „Мултигруп“ Илия Павлов – Кредитна банка. По-късно, в интервютата си, Дончев ще твърди, че е взел заем именно от този трезор, защото никой друг, „в това число и Българо-американският инвестиционен фонд“ - подчертава той, не му дал пари. Решаващият фактор за това партньорство обаче е друг. Павлов, който е и съдружник в „Овергаз“ от 1995 до началото на 1998 г. също е сочен за любимец на Вяхирев и дори се твърди, че последният го е наричал „синко“. Е, когато се стига до разрива между двамата му „синове“ - Павлов и Дончев, Рем Иванич залага на „Студента“. Но преди това, с помощта на Кредитна банка и „Мултигруп“ „Овергаз“ се налага като основен играч в девствения сектор по газифицирането на България, като прокарва тръби до внушителен списък предприятия в страната. От „Мултигруп“ Газовия барон копира и схемата за източването на ресурси чрез окупирането на входа и изхода на източника им, за да я приложи върху газовата тръба. Застава на входа й като посредник в доставките между „Газпром“ и „Булгаргаз“ заедно с друго дъщерно дружество на руския гигант - „Газекспорт“, оглавявано известно време от състудента му Юрий Вяхирев. И на изхода й като търговец на синьо гориво и доставчик до крайните потребители – гражданите и предприятията.


 

сн. 1.1-2

В топла прегръдка с Рем Вяхирев.


 

Друго от емблематичните партньорства на Газовия барон е с „червения капиталист“ Андрей Луканов, също застрелян, но през 1996 г. С него година преди кончината му Дончев участва в създаването на скандалното руско-българско акционерно дружество „Топенерджи“. Макар първоначално компанията да е стартирана като 50:50 джойнт венчър между държавните „Газпром“ и „Булгаргаз“, при преговорите за учредяването й Дончев стои от страната на Вяхирев, изпълнителен директор на фирмата е от старта й през 1995 г. до 1998, а половин година след пръкването й се намърдва като акционер в нея чрез „Овергаз“ заедно с „Мултигруп“ и дори фалиралата малко по-късно Първа частна банка. Истинската причина за създаването на „Топенерджи“ ще лъсне през 1996 г. Тогава червеното правителство на Жан Виденов приема три ключови решения. С първото от капитала на „Булгаргаз“ се вадят всички магистрални транзитни газопроводи и прилежащите към тях съоръжения, а с другите две се предвижда, както те, така и бъдещи новопостроени тръби, да бъдат предоставени за 35 години на концесия. Името на концесионера се знае неофициално още при гласуването на решенията, но до изписването на „Топенерджи“ официално като такъв така и не се стига по времето на кабинета „Виденов“. Това води до прехвърчане на искри между отиващото си правителство и „Газпром“, а случайно или не, междувременно е убит и Луканов. Желаната от руския концерн и Дончев развръзка всъщност идва след падането от власт на червения Жан Виденов и замяната му със служебния, десен министър-председател Стефан Софиянски. Назначен от току що встъпилия в длъжност син президент Петър Стоянов, сред спонсорите на чиято кампания е Сашо Дончев, през април 1997 кабинетът „Софиянски“ подписва с Русия спогодба за сътрудничество, в която изрично се посочва, че „Топенерджи“ ще инвестира в разширението на газопреносната мрежа към Турция. Но до реализирането на този текст пак не се стига.

По ирония на съдбата, след победата на СДС на изборите и избирането си за премиер новият министър-председател на страната Иван Костов започва борба с „Мултигруп“. Причината е прозаична – целта на сочения за идеологически наследник на Андрей Луканов уж „десен“ премиер е да отслаби позициите на групировката и да я накара да отпусне хватката си върху цели сектори от икономиката, за да може да раздаде държавните предприятия за жълти стотинки и на свои хора чрез бандитската приватизация. Бидейки партньор на „Мултигруп“ „Овергаз“ също попада под ударите, като едно от първите решения на кабинета „Костов“ е да бъде възстановено 50-процентовото участие в „Топенерджи“, а частните акционери да се изхвърлят. Близо година отнема на Дончев да намери начин за справяне със ситуацията, като в крайна сметка погребва взаимодействието с „Мултигруп“, за да сложи през пролетта на 1998 г. началото на едно от най-продължителните и ползотворните си партньорства. Именно Командира ще му помогне да се окопае в позицията на газов монополист. Ще му разчисти пътя за масирано газифициране на битовите потребители, а след като „Овергаз“ получава от „Газпром“ статута на основен доставчик на руския природен газ за БГ пазара на мястото на „Топенерджи“, ще му позволи да се укрепи на входа и на изхода на тръбата, за да точи двойни печалби от синьото гориво. Които пък Дончев ще вкарва в превземането на нови сектори – за няколко години, освен в енергетиката, бизнесът му пуска пипала и в застраховките, строителството, продажбата на недвижими имоти, телекомуникациите, високите технологии и дигиталния маркетинг. Тандемът е устойчив, защото участниците в него не страдат от скрупулите, че трябва да бранят държавния интерес. Напротив – и за двамата държавата е само хранилка, от която да пълнят сметките си, а институциите й – пречки, ако не работят в частен и по-специално – в техен, интерес.

При Дончев впрочем това е и генетично заложено. Потомствен анархист, внук на човека, основал анархисткото движение в Ямбол, в интервю за „Дневник“ през май 2009 г. Газовия барон ще обяви например държавата за враг №1 на гражданите. „Тя е основен враг на хората и в цял свят е така, но в България е особено – няма нищо по-вредно в живота на човека от държавата“, реди той. Какво е решението? „Нужен е реинженеринг на държавата и то тотален“, изплюва рецептата ямболския олигарх, помпозно закичил се с етикета „либертарианец“ и последовател на индивидуалния капитализъм, прокламиран от Айн Ранд.

Реинженерингът е обща страст на партньорите Костов и Дончев, за които „индивидуалният капитализъм“ е просто перефраза на старата максима на крадците, че чуждото също е свое. Първият се захваща с производството на политически ГМО-та в лабораторията си веднага, след като е изритан от властта през 2001 г, в отчаяни опити да продължава задкулисно да дърпа конците в държавата. На сметката на втория също има няколко неуспешни проби да се прави на политически Франкенщайн, като един от тях е от края на същата година. Газовия барон се нарежда сред учредителите на създадената от Стефан Софиянски партия Съюз на свободните демократи (ССД). Предвидливо обаче остава в сенките, докато не стане ясно дали ССД ще го бъде или не. И когато лъсва, че изходът ще е летален, се изтегля тихомълком. През 2005 г. прави нов опит. Слухове го свръзват с бизнесформация с пораждащото многозначителни асоциации име ФСБ, инициирана от бившия вицепремиер и ексминистър на отбраната Димитър Луджев през 2005. В крайна сметка обаче се дистанцира и от нея, а партията дори не стига до избори. Отказва се от опитите да участва в партийно инженерство до 2013 г., когато най-сетне е изхвърлен от паразитната си позиция на посредник по газовата тръба от кабинета „Борисов“, а хранилката му е пресушена, което малко по-късно очаквано слага край и на най-дългогодишното партньорство в кариерата му – това с „Газпром“.

Какво прави „честният“ капиталист, когато хазната и джобът на българите най-сетне се освобождават от плена му? Изнася бизнеса си в Англия, където регистрира и фондация на свое име с двойна цел – хем да не плаща данъци в България, хем да си пести налози в Кралството, чието законодателство предвижда далеч по-сериозни и неограничени от нашите данъчни облекчения за благотворителност. След което се включва в задругата на олигарсите, обединявайки усилия с отколешния си партньор Командира, отрочетата на бандитската му приватизация – разградския повелител на ВЕИ-тата Иво Прокопиев и фармацевтичния бос Огнян Донев, човека, получил в ръцете си лично от Костов КТБ -банкера-беглец Цветан Василев и ловешкия му ортак и виден играч от най-тъмните години на Прехода – Гриша Ганчев. Участниците в този съюз са обединени от няколко общи кратни: Имат обвинения или проблеми с правосъдието, заради които са взели на мушка държавното обвинение на страната и искат смяна на главния прокурор Сотир Цацаров. И до един са изхвърлени от държавната трапеза, от която преди това пълнили гушите си.

Членовете на задругата са свързани и помежду си, като пътищата им са се пресичали или взаимно са си помагали през годините. Така например Цветан Василев е шеф на направление и член на борда на ЦКБ във времената, в които „Овергаз“ преговаря за закупуването на трезора. В крайна сметка договорките се провалят, Дончев се отказва от напъните си да се сдобие със собствена банка, а Василев напуска ЦКБ, за да започне броени месеци по-късно изграждането на финансовата пирамида КТБ. Въпреки това и в следващите години имат допирни точки – чрез общи партньори, получатели на необезпечени кредити от фалирания трезор.

Дружбата между олигарха Иво Прокопиев, фармацевтичния бос Огнян Донев и Газовия барон е скрепена и по медиен път. За да се вмести в групата, Дончев от 1997 г. поддържа приличащия на училищен стенвестник ежедневник „Сега”. Изданието е с мижав обем и с още по-скромна аудитория, но пък това е възможността Дончев да се мъдри в Съюза на издателите – организация, която защитава предимно интересите на олигархичната група издатели, които понастоящем членуват в нея. Така при рутинна данъчна проверка срещу в. „Сега” например съюзът бие тъпана и излиза с декларация, че това е нечувана форма на натиск. Издателското лоби размахва пръст всеки път, когато държавата се пробва да си върне някоя от пленените от олигарсите територии. Прокопиев и Газовия барон впрочем са свързани и от ред други общи инициативи, като вторият дори е преговарял за закупуването на печатницата на първия, но без успех.


 

сн. 1-3

Сашо Дончев и Огнян Донев – колеги издатели и колеги по олигархична линия.


 

Всеки от участниците в тази задруга има точно определена роля, като крайната цел е именно бленувания от Дончев реинженеринг на държавата - обяздване на съдебната власт чрез свалянето на обвинител №1, за да избегнат олигарсите възмездието за престъпленията си и връщането им на държавната трапеза. Дотук Газовия барон участва в този комплот по две ключови направления. Първото е финансово, като налива от създаването му кофи пари в поредното партийно ГМО - „Да(й), България“ на проваления бивш правосъден министър и виден грантаджия Христо Иванов, поставило си за цел именно сваляне на главния прокурор. Второто е медийно. След провала на формацията на парламентарния вот в края на март 2017 г., когато буквално е изритана от избирателите извън борда на Народното събрание, Дончев дава и личен принос във войната на олигарсите срещу държавата. Използва председателския си пост в БСК и Фабриката за фалшиви новини, образувана от неговите издания (междувременно, въпреки твърденията си от края на 90-те, че не е негова работа да се занимава с вестници е прибавил към в. „Сега“ и карикатурния вестник „Прас прес“, творение на художника на заплата при него Христо Комарницки) и тези на ортаците му, за да заформи клеветническа атака срещу главния прокурор Сотир Цацаров. Прави го в опит да спре разследванията на държавното обвинение за решения в ущърб на гражданите и в полза на „Овергаз“, вземани от бивши и настоящи ръководители на енергийния регулатор КЕВР.

Какъв е резултатът? Спецакцията на Дончев пропада, а балонът „ЦУМ гейт се пука“. В следствие на разследванията, подети от прокуратурата, са повдигнати вече няколко обвинения срещу бивши ръководители на КЕВР и лъсва, че не един и два състава на регулатора са надували сметките на гражданите, за да трупат печалба в джоба на Газовия барон. Разкрития, които неминуемо водят до допълнително озлобление в ямболския олигарх и дават тласък на нови пориви на страстта му към „реинженеринг“, целящ да дестабилизира държавата.


 

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.