Ивайло Цветков

Никой не може да си играе с чужди съдби

Яна Йорданова - сряда, 20-01-2016 - 20:08

Понякога се чудя в какъв свят живеем. Питам се как е възможно омразата и чувството за безнаказаност да властват в нашето ежедневие. Толкова е тъжно, но и страшно. Признавам си, че нещо ме хваща за гърлото - яд, но и безсилие. Недопустимо е някои хора да съсипват чужди съдби, да си мислят, че могат да решават бъдещето на други. Вече няколко дни Стрелча е настръхнала. Цялото общество е настръхнало. Бивш кмет насили момиче. То му се доверило, все пак се познавали отдавна. 16-годишната ученичка го приемала като близък на семейството. Случилото се е ужасно. Можем само да се надяваме момичето да преживее по-бързо този шок, ако изобщо е възможно такова нещо.

След всичко това обаче на повърхността излизат и други болезнени въпроси. Трябваше ли да се случи всичко това, че да се надигне вой срещу хора като Иван Евстатиев? Чак сега ли всички се сетиха, че било нагло той да стане почетен гражданин благодарение на няколко „придворни“? Последно Евстатиев работил към висшето училище по агробизнес и развитие на регионите, но изкарал там само три месеца и договорът му бил прекратен. Това се случва само няколко дни преди инцидента с момичето. Има доста въпросително около личността на Евстатиев, но явно този човек все е минавал между капките. Звучи познато, нали? Като всички останали местни дерибеи, които решават, че много лесно могат да си построят държава в държавата. И да се опитват да измъкнат каквото могат. Девизът е „всичко в моя полза“. И този феномен съвсем не е от днес. По-големият проблем обаче е, че хората си мълчат. Особено в малките градове и села. Там всеки се е свил в черупката си от страх за сигурността си. Иначе сме големи бунтари на маса - удряме с юмрук, цъкаме с език и се възмущаваме. Но тихичко, да не ни чуят. Свикнали сме да си траем и чакаме едва ли не да се случи непоправимото, за да надигнем глас и да назовем нещата с истинските им имена.

Спомнете си за Враца. Трябваше ли младо момче да загуби живота си, за да се осмелят местните хора да назоват проблемите там, да разберем, че агресията властва и че отново за някои има държава в държавата. Нелепо е. Стигнахме дотук, че да мълчим и отстрани да снимаме клипчета, вместо да се притечем на помощ. Пак явно от страх. Защо преди трагедията с Тодор всички мълчаха? Затова трябва да се променим. И нека го направим преди следващата трагедия, следващия инцидент. Защото утре може да е вашата/нашата дъщеря или син. Всички те са деца на България и сме длъжни да ги опазим. Защото никой няма право да си играе с чуждите съдби. А и нека помним, че понякога всичко се връща като бумеранг.