Личности, индивиди и математика

Стоян Сираков - вторник, 21-11-2017 - 18:06

Обективно погледнато, повечето велики човешки достижения поне в последните над 300 и повече години са дело на самотници. Да не би някой да е помагал на Кант, за да напише „Критика на чистия разум“, или пък на Тулуз Лотрек да нарисува „Перачка“? Човешкото познание изобилства от велики самотници, които са си самодостатъчни в страданието си при лутането из лабиринтите на таланта и познанието. От друга страна, Ърнест Ръдърфорд получава през 1908 г. Нобелова награда за физика, защото заедно с Фредерик Соди разработва теорията за радиоактивния разпад.

Не е лесно да се прецени доколко талантът е самодостатъчен, или е нужна работа в екип. Без да профанираме, ще припомним, че една от най-известните екипни работи е строителството на Беломорканал от набутаните из лагери затворници по времето на безобразията на Николай Ежов и Сталин в съветска Русия и болшевишките безумства през миналия век.

Тънката разлика идва от принципа на психологията и е, че индивидът е представител на едно типично множество. В него всяка конкретна личност е човешки индивид, но не всеки индивид е ярка човешка личност.

Става дума за тези неща, защото проучване показа, че българските тийнейджъри проявяват умерена склонност за работа в екип, особено при решаването на проблемни ситуации. Българчетата са някъде във втората половина с 444 точки, първи са децата от Сингапур с 562 точки, а най-ниско са младежите от Тунис с 382 точки. Доста показателни са тези резултати.

Движението на едно общество напред е колективна работа, да не кажем колективно теглене на впряга. Единиците достигат върхове само с таланта, вдъхновението и страданието си. А останалите - с общите си, разпределени усилия. Това може и да не е кой знае какъв повод за обществена гордост, но социалният просперитет се постига именно чрез тези усилия. Те обаче се крепят на цяла система от правила. Тези правила се учат в детството и те правят част от екипа, който се нарича човешко общество. Един от най-свирепите градски скандали, които съм виждал, не е за засичане с кола на улицата, а когато някой стои вляво на ескалатора в метрото на Париж и Лондон. Това също е част от усещането за екип.

Тези детайли у нас обаче се учат доста трудно. Неслучайно не ни бива и в колективните спортове въпреки неистовото ни желание. Тенис, атлетика, в миналото и борба и щанги – да. В останалото е мъка. Съпротивата срещу екипното съществуване идва от нежеланието да разберем разликата между човешкия индивид и ярката личност. За съжаление не всички са от категорията на последните, а и не е нужно. Добрият вариант е когато всички индивиди работят в обществен договор за съвместния им просперитет и в основата на това е задължителното и добро до максимум образование и възпитание. И общественият пример за това трябва да идва първо от училището. А не да се появяват случаи като този в град Бяла, където половината ученици били „мъртви души“, за да се получават субсидии.

В последна сметка тук има две страни и за обяснение на това на помощ идва математиката. Ако приемем, че ярките личности са единица, а всички останали - нула, ясно е, че всичко, умножено по нула, е нула, но и нищо не се дели на нула. Прост и ясен образ защо не можем един без друг.

 
 
 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.