БГНЕС
Режисьорът Теди Москов:

Театърът е групова любов

Ирина Гигова - събота, 14-04-2018 - 08:00

„Каквото и да ни се случи, все ще му търсим кусура“ * „Не се прощавам с илюзията, че за всяко представление създавам съмишленици“

- Г-н Москов, с вашето завръщане към театъра със спектакъла „Редки тъпанари“ станахте най-добрият комедиен режисьор на наградите „Златен Кукерикон“ в началото на месеца. Променил ли се е вашият хумор след почти 2-годишна пауза от сцената?

- Моят хумор с течение на годините се промени като диоптрите ми - увеличи се, но поизкриви погледа. Комедията винаги е била част от мен, дори според майка ми съм се родил с усмивка. Така че ще продължавам да правя смешни представления, въпреки че някои достолепни колеги ми намекват да се засрамя и да „порасна“. Благодаря на Сатиричния театър за признанието, което тълкувам и като един вид покана за работа. Тълкувам го също и като някакво „изселване“ в територията на комедията. „Несмешните“ театрали ме въдворяват там и ми казват: Не се захващай с дълбоки неща, остави ги на нас, ние сме „гмуркачи“. За тях смешното е „плитко“. Но когато е твърде плитко – един-два сантиметра, а водата е мътна, спокойно мога да ги излъжа, че ходя по нея. Като ги гледам, ще се хванат. Някои вече се хванаха и ме похвалиха.

- Тези италиански тъпанари, вдъхновени от филма „Неизвестни извършители“ на Марио Моничели, не са ли във вашата версия едни български каръци?

- Неудачникът няма народност, възраст и пол. Той (тя, то) е интернационален герой, присъщ за цялата ни планетата. Дори и извънземни да са кацнали вече тук, те също трябва са някакви каръци. Някой да се е прочул с нещо!? Никой! Егаси съдбата! Имахме един извънземен в казармата, но старите войници го караха да се разхожда с найлонов плик на главата. След уволнението „отлетя“ нанякъде и никой не чу повече нищо за него. Сега сериозно. Мислех, че не съм се занимавал с българщината в това представление. Извинявайте, ако откривате такава, случайно е станало! Не ме вълнуваха и пикантните факти от живота ни днес. Просто изпитах радост от работата с Мони Шварц върху текста и от срещата си с артистите – тя личи. Качеството на това представление се крие в удоволствието, което изпитват артистите, докато го играят. В нищо повече! Спектакълът ще живее, докогато трае това удоволствие, и ще кара хората да идват да го гледат по няколко пъти. Вече ги кара. Кара и някои да си излизат по време на представлението (нали трябва да сме честни).

- Защо въпреки „светлите“ европерспективи като че ли живеем все по-лошо, по-потиснати и песимистични?

- Не европерспективите са причина за потиснатостта и песимизма ни. Не ми се ще да слагаме знак за равенство между европейското бъдеще и „светлото бъдеще“, което ни обещаваха на всеки 5 години преди 50 години. За мен песимизмът и негативното ни отношение един към друг е някакво нашенско удобство, в което винаги сме се разполагали по домашни пантофи с ракийка в ръка и сме се надпреварвали да се оплакваме и да хулим всички други освен нас. Такива сме си. Каквото и да ни се случи, все ще му търсим кусура.

- Понякога изглежда, че с годините във вашите спектакли ставате по-черноглед и скептичен към българската народопсихология. Така ли е и кое ви кара да негодувате?

- Моделът ни е не толкова български, колкото посткомунистически. Нито негодувам, нито съм омерзен, по-скоро съм уморен от него...

- С коя илюзия не искате да се простите като човек и творец? Кое все пак ви вдъхва надежда в света около нас?

- Ако осъзнаеш, че нещо е илюзия, ти вече си се простил с него. Всъщност обичам този вид доброволна самоизмама. Ще цитирам Брехт: „Много съм зает, подготвям следващата си заблуда.“ Така той отговорил на някакъв въпрос за предстоящите му планове. Не се прощавам никога с илюзията, че за всяко представление създавам съмишленици и че ни обединява кауза, а не заплата. Правя го дори в Германия, където заплатата е над всичко.

- Защо направихте първите си спектакли след завръщането в Русе и Варна, а не в Театър „София“ с пиесата на Владимир Левчев за Крали Марко? Какво се случва с този проект?

- Пиесата на Владо Левчев изисква сложна сценична техника и голяма зала. Тя беше предложена първо на Мариус Донкин в Народния театър, но той я отхвърли без колебание. Директорът на Театър „София“ Ириней Константинов пък я прие без колебание, но нещо се обърка със сроковете за осъществяването й. Тъй като с Ириней би могло да имаме различни версии по този въпрос, предпочитам да сме двамата заедно с него, когато ми го задавате. С Варна уговорката ми беше от доста отдавна и просто я изпълних. Всъщност „върнах се от изгнание“ именно във Варненския куклен театър с „Пурпурният остров“ на Булгаков. А Русе дойде изневиделица за мен.

- Как събрахте ядрото актьори от „Под прикритие“ в русенската си постановка? Радвате ли се за икара на Явор Бахаров, който му донесе тя, лесно ли работихте с него?

- Всъщност актьорите от „Под прикритие“ ме извикаха. „Явих се на кастинг“ при тях и ме „одобриха“. Орлин Дяков – директорът на Русенския театър, лапна идеята като топъл хляб. Аз съм работил с него още когато беше актьор в Родопския драматичен театър. Плюс това ми беше и комшия в Смолян. Нищо друго освен нашите добросъседски отношения не доведоха до този спектакъл. А икарът на Явор Бахаров беше очакван от мен. Той толкова виртуозно влезе в комедийния образ на кьопав сицилиански мафиот, че нямаше как да остане незабелязан дори от хора, които по принцип трудно забелязват. Колкото до „лесното“ в работата ми с него – в театъра „лесната работа е срам за майстора“! Трудната работа – също! Това важи и за бързата и за бавната. Въобще всякакъв вид работа в театъра е срам. Репетицията не трябва да е нищо друго освен удоволствие! (Трябва, ама не винаги е.)

- Някои актьори ви боготворят, други се страхуват от вашата избухливост. Имат ли основание?

- Никой не ме боготвори – на някои просто им е приятно да работят с мен. А на някои съм им неприятен. Понякога това е взаимно. Въпросът е в процеса на работа да се появи нещото, заради което да преодолеем тази неприязън. Работа на режисьора е да намери това нещо. Трудна работа – борба с характери, свои и чужди!

- Има ли актьор, с когото съжалявате, че сте се разминали в годините или сте развалили творческото си приятелство? А изключителен любимец?

- За нищо и за никого не съжалявам. За „привилегирован“ любимец няма да говоря – театърът е колективно дело. Групова любов!

- Ако днес трябваше да снимате „Улицата“, как би изглеждала тя? Има ли перспективи за възраждането на подобен тв формат?

- По-скоро искам да направя филм за „Улицата“. Тя е част от едно по-специално за България време. Интересното е, че всички ние дойдохме от кукления театър. И че на повечето от нас Юлия Огнянова ни беше учителка. Филмът би могъл да бъде игрално-документален. Жанрът е въведен от Фелини. Би могло този проект да прерасне във филм само за Юлия. Животът й е продължителен и уникален – обхваща три исторически епохи и три вида нейни несъгласия с тях.

- Защо според вас някои от най-интересните ни режисьори са от "куклената" школа?

- Благодаря за комплимента, но най-интересните кукленици са актьорите. Дължи се на факта, че в младостта си не са били „поразявани“ от школата на реализма.

- Синът ви Иван вече също е режисьор. Предвиждате ли да направите нещо заедно?

- Ние вече правихме нещо заедно - мултимедията за „Каквато ти ме искаш“ от Пирандело на сцената на Народния театър. Иван дори взе „Аскеер“ в съавторство с Чавдар Гюзелев за визията на този спектакъл. Преди това помогна със снимков материал за спектакъла ми „Възгледите на един пън“ във варненския куклен театър. Участва при мен и като актьор във версията на тв шоу „Улицата“ - „Пресечката“ по Нова телевизия. Често взаимно се допитваме за проектите си, но, слава богу, сме твърде различни един от друг. Неговият усет за визия е по-добър от моя.

- Какво последно ви разсмя? И какво сериозно или смешно ви предстои в професионален план?

- Някой път се смея до сълзи на стари филми, като игралния „Розовата пантера“ с Питър Селърс. Не мога да кажа, че е най-добрата комедия, но някои моменти ме разплакват от смях. Ето какво ми предстои: тъй като съм импулсивен, непостоянен и Везни, не знам какво точно! Всъщност знам, но няма да го споделям, защото има доста хора, които биха искали да му попречат. А и между времето на отговарянето на въпросите ви и на излизането на това интервю може вече всичко да се е променило. Прегледах какво съм написал дотук - много често употребявам думата „всъщност“. Всъщност всичко не е съвсем така, както съм го казал.

 

ВИЗИТКА:

* Стефан (Теди) Москов е роден на 7 октомври 1960 г. в София

* Завършва куклена режисура във ВИТИЗ през 1985 г. и специализира драматична в Accademia nazionale d'arte drammatica в Рим през 1992 г.

* Създател е на култовите през 90-те театър „Ла Страда“ и телевизионното шоу „Улицата“, отличено със „Златна роза“ на критиката през 1996 г. в Монтрьо

* Сред най-известните му спектакли от последните са „Сирано дьо Бержерак“, „Макбет“, „Ричард ІІІ“, „Недоразбраната цивилизация“, „Професия лъжец“, „Възгледите на един пън“, „Каквато ти ме искаш“ и др.

* Поставял е в редица престижни театри в Германия – в Хамбург, Щутгарт, Дармщат

* Автор е на игралния филм „Рапсодия в бяло“ и на документалния „Преводачката на черно-бели филми“

* Женен е за актрисата Мая Новоселска

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.