Жълтата раса и златният бизнес

КРА­СИ­МИР КРУ­МОВ - неделя, 07-01-2018 - 20:00

Вкусът на българина към бижутата и накитите се променя, а българските бижутери нямат капацитет да се преборят с конкуренцията на ювелири от Близкия изток и Азия. Така би трябвало да се прочете проплакването на родния ювелирен бранш, че на щандовете на нашите бижутерии се настаняват китайски бижута. Има и скрито търговско послание: внимавайте, защото по подразбиране китайско означава и с ниско качество.

Съюзът на златарите, както и несдружените майстори на накити сигурно имат основание да страдат, но не повече, отколкото производителите на колбаси, шивачите, обущарите или пчеларите. Всеки цени труда си, а саламът от месо си има цена, която масовият клиент не може да си позволи, отделно и вкусът търпи промяна през годините.

Златните времена за българския производител на всички видове стоки приключват някъде в края на 1989 и 1990, когато се променя моделът на управление, държавата тръгва от планова към пазарна икономика и потребителите започват да откриват, че саламите могат да са повече от "Средец" и "Сервилат", че шоколади правят и в чужбина, а златни пръстени и обеци могат да се купят и извън магазина на "Минералсувенир" на бул."Руски".

Точно в златарския бранш либерализацията на търговията с благородния метал и изделията от него стана най-бързо. До 1989 успоредно със златото от одобрените от държавата производители циркулираше и "руско" злато, едно такова съветско розово. Старите златари го гледаха с отвращение и викаха, че не било баш злато, въпреки щампите и изписаната на него проба. Може и да е имало някакви естетически и професионални моменти, но част от отвращението си беше отвращение от конкуренцията. С падането на монопола вкусът на българския клиент към бижутата започна да се формира от търговците на Капалъ чарши. Самобитните български майстори първо се повайкаха, пооплакаха, а после, като видяха каква е конюнктурата, сами започнаха да купуват турско злато и да го предлагат на клиентите си.

Бизнесът със злато беше златен, защото в ранните 90-те цветният метал по пръстите, китките, ушите и шията на притежателя му бяха мерило за материално благополучие. Веднъж. Втори път след запознаването с понятието инфлация мнозина гледаха да си запазят парите, като ги обръщат в злато. Това обаче мина. И златарите не са първите, не са и последните, които жалят по отминалата златна младост.

Навремето, през средата на XIX век домораслите шивачи пропищели, когато в градовете на възрожденска България се появили франктерзиите, шивачи на европейски облекла. За всички браншове, в които времето на златния бизнес е свършило, търсят външна причина за упадъка. Най-лесното оправдание би могла да бъде жълтата раса. Китайците са виновни за ниските цени на пчелния мед, за експанзията на азиатски чесън в хипермаркетите и за намалелите продажби на българските златари.  Браншовиците от всички сфери почти 30 години след началото на прехода още не са разбрали, че пазарът е комбинация от търсене и предлагане, пресечени в една точка, наречена цена. И този пазар не се регулира нито с плач, нито с административни мерки, а ако искат да оцелеят, тия, които имат „сергии“ на пазара, трябва да имат хъс да се борят и способност да бъдат конкурентни. Ако не са готови, им остава единствената възможност да плашат деца и внуци с библейски предсказания за жълтата раса, която ще завладее света.

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.