Размяната на картички с деца от СССР и соца предшества социалните мрежи на XXI век

Здравей, непознато другарче

КРАСИМИР КРУМОВ - петък, 30-12-2016 - 19:00

От България към Съюза изпращаме дъвки и картинки със западни изпълнители, СССР ни връща триизмерни картички и пионерски връзки

„Здравей, скъпи Красимир. Благодаря ти за новогодишното писмо. Отворих го, но в него имаше само картички и календарчета. Обидно някак си ми стана. Можеш ли да ми изпратиш дъвка?" Такава съвсем истинска тъга лъхаше от писмото на 13-годишния Виталий от съветския град Таганрог през далечната 1980 година. Виталий беше едно от милионите съветски деца, оплетени в мрежата на КИД (Клуб за интернационална дружба), създадена да укрепва връзките и приятелството между подрастващите в Източния блок и децата на прогресивни левичари от Запада. Според историци най-активни в аналоговата по онова време социална мрежа "Писмо до непознато другарче" са били децата и младежите от Народна република България. Пиковете на трафика по онова време идват два пъти годишно - за Нова година и за 8 март, а вече пораснали съветски и български деца още пазят кашони и торби с разкъсани пликове и протъркани от разглеждане картички.
 

Пътищата за детски запознанства

 

с чужденци преди 1989 година бяха два. Единият предполагаше среща очи в очи и най-често се случваше на морето, ако на съседния чаршаф на плажа поглъщаха слънчеви лъчи семейства от Полша, ГДР и Чехословакия (румънци не идваха, съветските хора почиваха организирано, а на унгарците не им се разбираше), или ако за добър успех те изпратят в международен детски лагер в Кранево, Равда, Крапец или Приморско. Някои от тези приятелства продължават 30-40 години след първите срещи – и до днес. Вторият начин, който беше канализиран по линия на пионерската организация и дружествата за българо-съветска дружба, се състоеше в изпращането на писма почти наслука до непознато съветско другарче.
Кореспонденцията с русначета по онова време преследва две цели - образователна, в насърчаване на употребата на руски език, и идеологическа - в поддържане на култа към българо-съветската дружба. Затова и изпълнението на образователно-идеологическите задачи е поверено на учителките по руски език и на дружинните ръководителки, които в наше време се преквалифицираха като педагогически съветници. Всеки клас в българско училище получаваше адрес на съветско училище, а "добавянето" на приятел ставаше по следния начин: Васко от 4-ти "а", записан в класа под номер 4, изпращаше писмо до 4-ти "а" клас в училище номер 28 в Херсон и получател "Ученикът с номер 5".
Първото писмо може да се сравни с изпращането на покана за приятелство във Фейсбук. Ако след месец, месец и половина се върнеше писмо със синьо-червени ръбове и пощенски код със специфичен "дигитален" шрифт, това на днешен език би се превело като "поканата е приета".


Епистоларното общуване

 

започваше със задължителното "Здравей (мило, скъпо) непознато другарче" и завършваше с "Жду ответа как соловей лета", сиреч „чакам отговор, тъй както славеят чака лятото". В "тялото" на писмото пък наливахме кои сме ние (години, клас, очи, мама, татко, брат, сестра) и най-важното - какво събираме/колекционираме. Бонбоните и дъвките от онова време са с двойно предназначение. Сладкото изяждаме и издъвкваме сами, хартийката, сложена в плик и запазила аромата на съдържанието, заминаваше за СССР.
"С отварянето на писмото от него лъхваше странен, непознат, привлекателен чуждоземски мирис, който разпалваше въображението за пътешествия в близката чужбина" – ще опише 30-години по-късно във Фейсбук спомените си от детската кореспонденция през 80-те бившата съветска пионерка Вита. Ако първите писма са вежливо-срамежливо-протоколно сбити, то още във второто най-честата молба е за "жвачка". По онова време в СССР дъвки просто няма или са дефицит, а за българчетата те са конвертируема валута. Ние им изпращаме дъвки, а от Съюза към България пътуват картички с Дядо Мраз, който си мърда очите, стерео- или "преливни", както ги наричаме по онова време, картинки, на които красавици намигат, птичета махат криле, а Спаската кула на Кремъл изглежда триизмерна като на живо.
"Пишеше ми едно момиченце, Рена от България. Всяко нейно писмо ми носеше море от радост, писмо от чужбина" - разказва за кореспонденцията си порасналата днес Лена от Днепродзержинск. Общуването има и социално-политически измерения, в края на писмата винаги има „Лена и Рена =дружба и мир”, разменят си и пионерски връзки. Русначетата се радват на нашите, защото са с цвят на домат "Биволско сърце", а българчетата - на руските, които го докарват на сръбски червен пипер с оранжев отенък. "В едно писмо Рена ми изпрати картичка с "четчици" и една такава четчица отделно вързана за конче. Така и не знам защо, сигурно атрибут на някакъв български празник" - тъне в догадки за българската мартеница 30-години по-късно Лена.
Активно общуване с картички и писма по онова време водят децата и младежите от ГДР. Органът на Германската свободна младеж, ГДР-ския комсомол "Юнге велт", се разпространява в целия соцлагер и във всеки брой има карета с обяви за кореспонденция. Само за 1 месец и само на 1 обява откликват над 1000 души, като има дни, в които пощенската кутия на българския получател може да не събере всичките 60-80 писма и картички, пътуващи от Потсдам, Ерфурт, Дрезден,Берлин или Рощок.

Хартиените кореспонденции възкръснаха с посткросинга


Децата и внуците на „непознатите другарчета“ от 70-те и 80-те години на миналия век имат възможност да опознаят тръпката от размяната на хартиена кореспонденция с непознати от цял свят благодарение на международната социална мрежа „Посткросинг“ (Postcrossing). Мрежата дава възможност на регистрираните си членове да изпращат и получават картички от и до целия свят. „Работен“ език на мрежата е английският, освен ако потребителят не е посочил някаква друга възможност. Същността на поскросинга е за всяка изпратена картичка подателят да получи картичка от някой друг.
Автор на проекта станал португалецът Пауло Магалхаес. Докато още бил ученик, Пауло събирал картички и търсел начин да увеличи броя им за колекцията си. През 2005-а му хрумнало да направи онлайн платформа за подкрепа на офлайн хобито си и така на 14 юли 2005 г. се родил посткросингът. Идеята е много простичка. След регистрация желаещият да изпрати картичка дава заявка и получава адрес, на който да изпрати. В системата вече е вкаран и адресът на подателя, а системата ще го подаде на следващия желаещ да изпрати картичка. Всяка картичка получава индивидуален номер, а получателят впоследствие отбелязва картичката като получена. Първоначално всеки може да изпрати максимално 5 броя картички, а след всяка потвърдена като получена кореспонденция му се отварят нови възможности. С посредничеството на системата двама души могат да си разменят картички само веднъж, но няма пречка те да продължат общуването и извън системата.
Към момента, в който четете този текст, мрежата има 660 609 членове в 212държави, картичките се изпращат със скорост 541 кореспонденции в час, броят на отбелязаните като получени картички от създаването на мрежата е 39,3милиона, 449 196 са на път и в момента, а всички изпратени картички са изминали общо 197,7 милиарда километра, което прави 4,9 милиона пълни обиколки на земното кълбо по екватора.

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.