Оцелели сме като народ, защото сме опазили езика и вярата

Проф. Валери Стефанов, литератор: Освен за химни и манифестации празникът е и време за равносметки

Яна Йорданова - вторник, 24-05-2016 - 18:57

Всеки неграмотен човек е знак за колективния ни провал. Сред бабаитите на деня учителят става все по-уязвима фигура.

Визитка:

Роден е през 1958 г.

От 1984 г. е преподавател в СУ „Свети Климент Охридски”

Бил е ръководител на Катедрата по българска литература и декан на Факултета по славянски филологии

Доктор на филологическите науки

Професор по история на българската литература. Автор на десетки литературоведски и художествени книги

 

 

 

- Проф. Стефанов, като че ли винаги покрай 24 май си спомняме, че духът и писмеността са преди всичко. В останалото време пък си повтаряме колко сме неграмотни, бездуховни. Защо се получава така?

- Празникът е времето на емоциите. Празникът ни среща със съдбовни събития и с високи колективни каузи. С особена сила това се отнася до 24 май – деня на писмеността и просветата. В този ден отдаваме почит към словото като строителен елемент на света и като гарант за националната ни идентичност. Езикът и писмеността са граници, белези на различие, а различието е особена ценност. Ако сме оцелели като народ в дни на върховни изпитания, то е защото сме опазили две неща – езика и вярата. Освен за химни и манифестации празникът е и време за размисъл, за равносметки. Тук има място и за горчивина, защото лесно може да се види собственото ни духовно занемаряване. Неграмотността е опасност за обществото, защото е непродуктивна, разрушителна. Всеки неграмотен човек, а те непрестанно нарастват, е знак за колективния ни провал. Хиляди български деца, най-вече от етническите малцинства, не знаят да пишат и да четат и това ги обрича на тотално социално изключване.

- Има ли място за култура в днешни дни или по-скоро празникът е поредният почивен ден за нас?

 

- В един широк смисъл култура е целият създаден от нас свят, форматите, които сме наложили на нашия живот и ценностите, които го управляват. Културата е нашата преданост към традициите, към славните завети на дедите. В по-тесен смисъл националната култура е съзидание на специфични духовни ценности, духът на един народ, който проговаря чрез музика, танц, слово, песни, предметна пластика... Българският народ е дал силни доказателства за творческа мощ. Но през вековете той е показал, че разрушението и отрицанието също са му присъщи. Всяко силно творческо постижение е повод за празник, то само по себе си е празнуване на духовна мощ, разгръщане на творческия ни потенциал. Но трябва да си изработим критерии за истинските ценности и за фалшификатите. Понеже много се хвалихме с успеха на „Евровизия“, нека поне за миг да се запитаме какво общо има този целофанен кич с българската култура, с нейните традиции, с таланта по принцип... Под имената на различните държави дефилираше цялата посредственост на пластмасовата цивилизация. Да си успешен във форуми на посредствеността и масовото оглупяване, не е за хвалба. В света работят огромни и коварни машини за масово оглупяване, това не е тайна.

- Осъзнаваме ли чудото на езика според вас и изобщо как се промени той през последните години?

 

- Националният език освен средство за разбиране между група от хора е и колективна ценност. Той е могъщ белег за идентификация и затова неговата красота, пластика, дълбочина са ревниво прославяни. Езикът запада тогава, когато народът, който е негов носител, се занемари, когато духът вече не може да го крепи. Блясъкът на българския език помръква, защото има все по-малко хора, които да го пазят, да го разпалват, да говорят и пишат красиво и мъдро. Могъщата река на глобализацията и профанизацията е заляла бистрите потоци на българския език и не е далеч времето, когато ще ги погълне. В споделената езикова нищета хората се смаляват духовно, нямат шанс да порастат. Джуджетата на днешната българска действителност не знаят, че езикът е арматурата, която държи света и го пази от сриване. Но в един закъснял ден и това ще разберат.

- Често се спори кой е истинският национален празник на България. Вие на какво мнение сте и изобщо има ли място за подобни дебати днес?

 

- Националният празник не може да се декретира от някаква висша сила и да санкционира пределна истина. Националният празник по принцип следва да се опре на дата, която бележи някакво съдбовно значимо събитие за общността. За мен Трети март е достатъчно убедителна дата. Колкото и да е оспорвана по различни причини, тя учредява битието на новата българска държава, задава нови перспективи пред българския народ. Той се захваща да гради и както знаем, до голяма степен успява. Не датите правят празниците, а хората, способността им да съзидават и отстояват ценностите.

- Кои са духовните ни апостоли днес и има ли такива в обществото ни?

 

- Днес ние казваме, че Възраждането ни е имало своите огнени апостоли, че модерна България е намерила своите мъдри строители. Гордеем се с тях, носим портретите им, опитваме се да следваме делата им. Лошото е друго – когато колективната посредственост е актуална норма, индивидуалният талант е лесно пренебрежим. Медийната цивилизация може да направи от нищожеството слон, а от божествения талант жалка периферия. Да не забравяме, че апостолът е вестител, посредник между някаква съдбовна небесна истина и общността, която се нуждае от спасение. Ако днес няма апостоли, това означава, че светът не се нуждае от истината, а от лъжата. Означава, че спасението не е актуален хоризонт на живота ни.

- Като се замислите, къде остана мястото на българския учител?

 

- Всяко общество се гради върху система от ценности и от авторитети, които ги въплъщават и представляват. Българският учител следва да притежава висок обществен авторитет, да бъде ключова фигура в систематиката на ценностите. Дали днес това е така, е лесно да се отговори – в масовите си реализации българският учител е смален до обикновен администратор на образователни процеси и процедури. Децата са склонни да го подценяват, а родителите често му се отблагодаряват с агресия, направо с шамари. Дори само един подобен случай вече е готов да срине респекта, да направи уродливи отношенията. Когато образованието се откъсне от възпитанието и респектът пред авторитета, катастрофата е неизбежна. А в България точно това се случва. Сред бабаитите на деня учителят става все по-уязвима фигура, каквито и високи приказки да се изричат за него по празниците. И това изтласкване е чудовищно.

 

- Често си говорим за незнанието и неграмотността. Как гледате на поредната истерия покрай матурите - изтичане, купуване на отговорите, таен пакет от мерки, хванати преписвачи...

 

- Матурите като административна и технологична битка с преписвачите – това е крещящата видимост на провала в българското образование. Това означава, че училището е подготвяло децата не да знаят, а да лъжат. Това означава, че целта не е знанието, а изпитите, възможността да се „вземат”. Българското училище не упражнява страстта към знанието, не култивира радостта от него. Полуграмотни хора се борят със Системата и превръщат тази своя успешна борба в модел за целия си живот. Те вярват, че с лъжата не само се живее, с нея се и просперира. Забелязал съм при моите студенти, че когато ги оставя сами да изберат един от въпросите си на изпита и дори предварително да го подготвят, резултатите не са особено впечатляващи. Което означава, че всеки пледира за свободата, но когато я получи, се суети какво да прави с нея. Свободата е инструмент, с който можеш да направиш нещо по-различно със себе си. Но може и нищо да не направиш, да бъдеш като освободена овца, която блее и настоятелно си търси господаря.

 

- Какви са очакванията ви, все пак става дума за хора, които ще кандидатстват в университет?

 

- Пред университетите вече няма бариери, нито летви за прескачане. Всички са зад бариерата в една суматоха, където неграмотността и интелектуалната немощ имат застрашително висок процент. Университетите са на път да станат забавачници, където част от хората трябва да си доучват това, което са пропуснали в училище. Вместо крачки напред ни чакат крачки назад, за да си обезпечим бройките и субсидиите. Тъй като много се говори за качество – качество се прави с качествени хора, а не с празни приказки.

 

- Каква тогава е рецептата срещу незнанието? И изобщо как да бъдат мотивирани младите хора да учат, да четат?

 

- Налице е стресиращ мотивационен провал. Българското училище въобще не разяснява на младите хора защо те са „запрени” в училището, какво правят в него. Всичко минава под знака на принудата и стискането на зъби – дванадесет години са много време, но ще се търпи и ще се издържи. Заклещени от дисциплинарните изисквания, младите хора намразват институцията, отегчават се от нея, от бездарието й. А тези отворени към света хора трябва да повярват в знанието, в неговата сила, в радостта от него. Образователната система в този й вид е на повече от два века и е време да бъде реформирана в съответствие с новата технологична среда, според новите средства за комуникация.

 

- С какво се занимавате в момента? Коя е темата, с която бихте се захванали, творческото ви предизвикателство?

- Съвсем наскоро, след няколко дни, излиза новата ми книга „Поетика на любовта”. Тя е опит да се изследват емоционалните територии на човека по протежение на хилядолетната му история. Любовта е индивидуално състояние, но тя е плод и на емоционалната култура на едно общество. В общества, доминирани от омразата, страха, подозрителността... любовта е презирана и маргинализирана ценност. Добре знаем, че християнството се е утвърдило чрез доктрината на апостол Павел за силата на любовта. Днес сме обгърнати от семпли представи и от вулгарни езици, които са симптоми за емоционална немощ, за психически проблеми. В училище с дисциплинарно настървение говорим за спецификата на едноклетъчните организми, но не и за драматургията на човешката интимност, за културата на тялото... Затова широките народни маси смятат, че любовта е шлагер от миналото, който следва да бъде забравен. Аз твърдя друго – ако не инвестираме в любовта, омразата ще инвестира в нас и ще ни върне в неизбежното – в горите, откъдето сме тръгнали.

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.