БГНЕС
Режисьорът Галин Стоев:

Искам да изстискам от мрака светлина

Ирина Гигова - петък, 27-10-2017 - 20:00

Живеем в общество, което отрича болката * Продължаваме да стоим в ъгъла и да нямаме самочувствие, че правим нещо значимо

- Г-н Стоев, защо решихте да отбележите и завръщането си в Народния театър, и оглавяването на Националния театър в Тулуза със спектакъл по руския автор Иван Вирипаев, у когото като че ли винаги има елемент на страдалчество? С какво творчеството му е съзвучно с днешната действителност – както тук, така и на Запад?

- Последното десетилетие всички имаме усещане, че времето се сгъстява и започва да тече по-бързо. Че трагедията в обществения живот се натрупва непрекъснато. Че чувството за объркване расте все повече и повече. От друга страна, ние живеем в общество, което отрича болката. Избягваме да говорим за нея, за старостта, за нелицеприятни неща и всъщност се вкарваме в една изкуствена амнезия, която да ни опази от страданието поне донякъде. Без да си даваме сметка, че то се акумулира на друго ниво и в един момент се стоварва. Т.е. страданието така или иначе присъства у нас, а в официализираната версия на живота ни се правим непрекъснато, че го няма. Но има и тенденция чрез изкуството да ни се доказва как всичко е провалено, изгубено, как няма никаква надежда... Аз смятам, че вече всичко е достатъчно черно и безнадеждно и е дошъл моментът да „алхимизираме“ това страдание. Вирипаев се занимава точно с това в текстовете си – той е сред малцината, които успяват в целия тоя черен и безнадежден кадър да привидят възможност за светлина или да се опитат да изстискат светлина от мрака. Това е нещото, с което искам да се занимавам и през което да преведа и актьорите.

- Репетирате пиесата „Танцът Делхи“ с няколко чудесни български актриси. Как ги подбрахте и имате ли вече кратко определение за всяка от тях?

- Хубавото е, че „Танцът Делхи“ е женска пиеса, което не се случва често – за актриси от различни възрасти да има силни партитури. Тези пет забележителни роли са не само от различни поколения, но представят и много различни женски гледни точки. На мен ми трябваха актриси личности, които да „озвучат“ тези различни гледни точки, влизащи в доста батални конфликти на сцената. Търсех актриси с различна чувствителност и светоусещане, които дори трудно си представяш заедно, а цялата история, която трябва да излезе от това, е доста хомогенна. Работил съм досега само със Светлана Янчева и Радена Вълканова, другите бях наблюдавал отстрани и са възбуждали любопитството ми да изследвам вселените, които се крият зад тях. Светла е актриса, която успява да се добере до такива изненадващи дълбини, че задава тона на цяло представление и дори си мисля, че българският театър, от който и аз съм част, трудно може да й насмогне с предложения, адекватни на потенциала й. Радена от всичко, което прави, изважда класа, която сякаш я качва на пиедестал и това ниво респектира и вдъхновява. В Елена Телбис има нещо категорично и крайно, което понякога ми прилича на безумието на Антигона. София Бобчева има много интересно чувство за парадокс и може да варира от нещо много комично към друго много дълбоко. Радина Кърджилова пък носи някаква изначална трагика у себе си и ми се иска чрез парадокса да открие комичните страни в тази трагика.

- Единственият мъж сред тях е Владо Карамазов. Познавахте ли го отпреди „френския“ си период и как намирате, че се е развил като актьор?

- Той е стигнал до зрелост в работата си и впечатляващото при него е, че смело може да излезе от натюрела си или от онова, в което го „провиждаме“ на пръв поглед – а ние го привиждаме в романтичния любовник. Това за един актьор може да бъде доста ограничаващо – първосигнално да го „разпределим“, без да се замисляме, а неговата актьорска природа е много по-богата и изненадваща, ако съумеем да го провидим в друга роля. Той има нужда от това и вече е готов да поеме изключително сериозни партитури, не тези на младия любовник.

- Имате ли амбицията този спектакъл да стигне до Авиньон – най-голямата фестивална витрина на планетата, както се е случвало с други ваши проекти?

- Политиката на Авиньон в последните години е да показва главно продукции, чиито премиери се случват там, фестивалът сам произвежда спектакли или прави копродукции с други театри, но това е уговорено 2-3 сезона преди самата премиера. В този смисъл Авиньон не е задължителна спирка, ние нямаме амбиция да влезем в програмата му, защото тя вече е направена. За мен по-важно е театърът ни да започне да излиза малко повече, защото имам чувството, че нашият контекст продължава да бъде доста затворен и няма референции, през които да се съизмерва – информацията ни идва от слухове или кой какво е видял по света и разказал, или от парченца, които можем да гледаме в YouTube. Но самият актуален живот на театралното случване ни убягва, защото продължаваме да стоим в ъгъла и да нямаме самочувствие, че правим нещо значимо.

- Според тези откъслечни отзиви ту излиза, че нашият театър „не е в час“ с европейския, ту - че е на световно ниво. Коя е истината според вас?

- Ние се лашкаме от едната крайност в другата и това говори за дълбок комплекс, че все още не сме част от нещо по-голямо. А по-голямото (някакъв общ европейски театрален живот или обща тенденция) също не би могло да бъде формулирано, защото това е жива материя – като плазма, която се модифицира във всеки момент. Понякога на съвсем неочаквано място може да се появи нещо невероятно интересно, което да преобърне цялата парадигма, но живеем във време, в което да произведеш добро представление не е достатъчно. Трябва да го позиционираш, да създадеш позитивен шум около него, да го вкараш в контекст, да го съизмериш с други артефакти на други места. В този смисъл проблемът ни не е дали сме достатъчно добри или не – произвеждаме и силни, но и много вторични спектакли, които да приличат на „театъра на еди-кой си“, това обаче е неминуемо и се случва навсякъде. Лошото е, че продължаваме да робуваме на някаква вътрешна несвобода, на някакви ограничения, които сами сме си поставили и си казваме: това е добър театър, а това не. По света има търсения в различни естетики, но в по-широк контекст хората се научават да празнуват тези различия, вместо да ги ползват за конфронтация. Това е нещо, което ние още не сме научили. Ако не стане това „преместване“ в съзнанието ни, ще продължим да робуваме на представи за това какво е добър или лош театър, вместо наистина да го живеем и да го пробваме в реалността си.

- На предстоящата „Киномания“ ще дебютирате като филмов режисьор. Защо предпочетохте да заснемете първата си лента - „Безкрайната градина“, у нас, след като навярно бихте могли да направите това и в чужбина?

- Мисля, че бих могъл да го направя и там, но когато се впускам в абсолютно нова и непозната територия – може би е проява на несигурност или страх – исках да се опра на неща, които познавам и за които мога да се притеснявам малко по-малко. Трябваше ми поддръжка от близки хора. Тръгнах от нещо, което познавам и което съм експлоатирал като материал – пиесата на Яна Борисова „Приятно страшно“, която поставих в Театър 199, но не исках да правя екранизация и ми отне 2 години да оформя сценария, който в процеса на работа продължи да се модифицира. Другото беше, че исках да разкажа история, която се случва в София и която не е задължително „чернуха“, както се казва на руски – мрачна социстория, която още веднъж да ни докаже, че тук се случват само ужасии...

- Героите в тази история не са несретници или маргинали – те са приятни, интелигентни, космополитни хора, даже малко нещо сноби. Това ли е вашият свят? Или е светът такъв, какъвто мечтаете да бъде?

- И едното, и другото. Не бих си позволил да експлоатирам тема, която не познавам достатъчно добре. Несретниците и маргиналите по принцип винаги са по-интересни за разказване, но бидейки отсъстващ 15 години от родния контекст, нямам самочувствието, че ги познавам достатъчно добре, за да разкажа автентична история. Мен ме занимаваше по-скоро една много голяма част от обществото, която не смятаме за достатъчно интересна, за да я показваме, а в същото време това е основната потенциална публика на филмите. Затова чакам с нетърпение датата на премиерата - 16 ноември, за да видя това „работи“ ли върху други хора или не.

- „Безкрайната градина“ се оказа последният филм на Никола Анастасов. Как сте запомнили този голям актьор?

- Касиел Ноа Ашер, нашият кастинг директор, ми показа една негова черно-бяла снимка – до огледалото в гримьорната, в почти официален костюм. Не бях го виждал отдавна: той изглеждаше като извънземно същество, което е надскочило човешкия опит, надскочило е пола и всички условности, които в материалния свят ни разделят, и се е добрало до живеене в пълен душевен покой, успявайки да „сдобри“ всички неща, които по принцип не могат да бъдат сдобрени. Макар че скоро беше претърпял операция, той седеше по цели нощи на снимки, защото на снимки много се виси и понякога се изнервяше, ставаше сприхав. Беше човек, който, когато се създава някаква художествена реалност, е много повече жив в нея, отколкото в това, което наричаме нормален живот. Той отдавна нямаше какво да доказва, но продължаваше да изпитва любопитство към новото, което беше вдъхновяващ урок за всички нас.

- Къде в момента за вас е „у дома“?

- Преди да дойда в България, освободих парижката си квартира, в брюкселската си отдавна не живея, а в Тулуза още не съм си намерил жилище и ще започна да търся от януари нататък. Тук имам апартамент, в който живее друг, и целия си филм всъщност го направих, идвайки на различни порции време в София и отсядайки у приятели – не знам как ме издържаха. Сега, като се върнах, си дадох сметка, че ще остана 2-3 месеца, и се уговорих с човека, който живее у нас, да ме пусне временно. Така че в момента нямам дом и ако питате майка ми във Варна, аз съм за оплакване. Всичко при мен е временно, единствената устойчивост, на която мога да разчитам, трябва да я намеря вътре в себе си.

 

ВИЗИТКА:

* Галин Стоев е роден през 1969 г. във Варна

* Завършил е т.нар. златен клас на проф. Крикор Азарян в НАТФИЗ

* От началото на 90-те работи в Англия, Русия, Аржентина и най-вече в Белгия и Франция, където се установява за по-дълъг период

* Поставял е както в Народния театър в София, така и в Комеди Франсез в Париж

* От 2018 г. ще оглави Националния театър в Тулуза след спечелен тежък конкурс

* В момента е у нас и репетира „Танцът Делхи“ на Вирипаев в Народния, а през януари спектакълът ще гостува с 8 представления в Тулуза

* Първият му игрален филм „Безкрайната градина“ ще открие „Киномания 2017“ на 16 ноември

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.