Вярно е, че днес историята се пренаписва, но не виждам нищо страшно в това

Проф. д-р Искра Баева, историк: 22 септември е пример за дипломацията, от която днес имаме нужда

Яна ЙОРДАНОВА - петък, 22-09-2017 - 08:00

След обявяването на Независимостта България вече е пълноправен субект в международните отношения * Всяко време търси в миналото отговор на въпросите, пред които е изправено

 

- Проф. Баева, как трябва да гледаме днес на една дата като 22 септември? И съгласна ли сте с някои ваши колеги, че обявяването на Независимостта е колкото значим, толкова и рутинен акт?

 

- Да, съгласна съм. Обявяването на Независимостта на 22 септември 1908 г. е важен акт, за да получи държавата ни равноправно място в международните отношения, но не променя нищо във вътрешнополитическия живот, а и в самочувствието на българите. За тях голямото събитие е Освобождението, а второто по важност – Съединението на Княжество България с Източна Румелия на 6 септември 1885 г. Много по-голямо и трайно значение би имало осъществяването на другата голяма цел – освобождението на Македония, което би завършило целостта на държавата. Не казвам, че тази цел е била реалистична, а че е изключително важна за повечето българи от онова време. За нея много от тях са готови да се борят с оръжие в ръка – примерът на Пейо Яворов е достатъчно показателен, за да не изброявам други. Докато обявяването на Независимостта е по-скоро рутинно действие.

 

- Можем ли да кажем обаче, че точно тогава България се появява на световната карта?

- Не, не бих казала. България се появява на световната карта през 1878 г. в резултат на Руско-турската война от 1877 - 1878 г. Но като държава, създадена след война, водена от Великите сили, българската територия и статут зависят не от волята на българите, не дори само от волята на победителите във войната, а от нещо доста по-различно – баланса на силите в Европа. Става дума за това, че след краха на Наполеон на Виенския конгрес от 1814 - 1815 г. Великите сили установяват нов европейски ред, изграден върху баланса на силите помежду си. Промяната в това статукво се смята за опасна за европейския ред и дава право на Великите сили да реагират. Балансът на силите може и да се променя, както става например след Кримската война, но само по волята на Великите сили. Точно заради този европейски ред определянето на границите на освободена България не е оставено на победителката Русия, а е свикан Берлинският конгрес, в който участват всички Велики сили. Те решават как след появата на България да бъде запазен балансът на силите. Берлинският конгрес прави България, или по-точно българското княжество видимо в цяла Европа. А в Европа продължават внимателно да следят ставащото в българските земи и реагират на всяка промяна - най-ясно се вижда това при Съединението от 6 септември 1885 г. Горните думи в никакъв случай не целят да намалят значението на Независимостта. За нас тя е изключително важна, тъй като след нея България се превръща в пълноправен субект в международните отношения, сиреч може да взема самостоятелни решения за външната си политика, да участва в международния живот, да сключва съюзи и т.н. Самочувствието на българските политици вече е друго, а и българите могат да се чувстват равни с останалите европейци.

 

- С какво се отличава 22 септември от останалите дати?

- Най-голямата отлика на обявяването на Независимостта от предшестващите важни дати от първите десетилетия на модерна България е в начина, по който е направено. В случая с Независимостта българският княз и българската дипломация се подготвят добре предварително за акта. Затова и утвърждаването на българската Независимост става безконфликтно, чрез преговори. Не се налага да се прибягва до оръжието, както е при Освобождението и Съединението.

 

- Трябва ли да се поучим днес от този акт на обявяването на Независимостта?

- Несъмнено. Поуките от миналото са основната функция на историята, най вече на националната. Тя е формулирана още в античността (Historia magistra vitae). Неслучайно историята има и муза – Клио. Причината е, че историята трябва да въздейства върху хората, както го правят изкуствата. Съвсем накратко: поуката от Независимостта е в необходимостта важните за държавата актове във външната политика да се подготвят добре, да се съобразяват с водещите тенденции в международните отношения и да се търсят силни съюзници. Само при такива условия България може да е сигурна в успеха на своите инициативи.

 

- Каква точно е ролята на княз Фердинанд (който приема и титлата „цар на българите“) и очаквано ли е обявяването на тази Независимост?

- Ролята на княз Фердинанд, който става цар, е много голяма. Именно той осигурява възможността българският акт да бъде координиран с велика сила като Австро-Унгария. Това е една от неговите заслуги в българската история. Обявяването на Независимостта несъмнено е очаквано. Това е нормалният ход на една нова християнска държава на Балканите. Ние следваме пътя, по който са минали Сърбия и Гърция преди нас. Българското княжество съществува във формална зависимост от Османската империя в продължение на три десетилетия и за всички изглежда нормално то да премине към следващата стъпка – независимостта. Затова този акт не предизвиква големи сътресения, никой не иска отказ от независимостта, а преговорите се водят по финансови въпроси.

 

- Донякъде обаче не се ли помрачава това значимо събитие от двете национални катастрофи? Някои дори казват, че след това много хора дори не си спомнят с добро Фердинанд. Бързо ли се забравя всичко?

- Ще започна от края – няма как бързо да се забрави злото, което цар Фердинанд донася на България. В неговата сметка влизат двете национални катастрофи, сложили край на възходящото развитие на българската държава, образно казано, те „пречупват нейния гръбнак”.

Тези трагични последици от политиката на цар Фердинанд поставят и друг въпрос: как използваме своята независимост. След 1908 г. май не го правим особено добре, защото използваме свободата си на действие, за да влезем в три войни, последните две от които губим. Суверенитетът е възможност за самостоятелно развитие, която обаче трябва да се използва много умно.

 

- Всъщност доколко извоювахме независимостта си и успяхме ли да се възползваме от нея?

- Ако говорим за независимостта в по-широк контекст, трябва да кажа, че лесно получената тогава независимост е само начало на пътя към истинската независимост. А той никак не е лесен, защото независимостта не е само възможност, а и отговорност, с която българските политици често не се справят добре. След Ньойския договор от 27 ноември 1919 г., резултат от свободния ни избор в Първата световна война, за истинска независимост май не може да се говори. Ставаме зависими от победителките във войната, от своите съседи, които правят всичко възможно да запазят получените от нас територии, зависимостта е и икономическа, а накрая отново се оказваме в коалиция, загубила войната – този път това е пронацисткият Тристранен пакт. След Втората световна война сме изцяло зависими от Съветския съюз и едва след краха на Източния блок получихме правото отново да се борим за независимост. Но това става в един глобализиран свят, където абсолютно независими държави не съществуват.

 

- Можем ли да говорим за независимост днес, във време на сложна геополитическа обстановка, в един век на технологиите?

- Можем да говорим за независимост само ако ясно осъзнаваме ограниченията в независимостта, които налага членството в организации като ЕС и НАТО. То е съпроводено с доброволен отказ от част от суверенитета, но имаме възможност да избираме своя позиция в рамките на общите. Въпросът е дали го правим и тук моят отговор е по-скоро отрицателен. Изглежда, все още страдаме от т.нар. сателитен синдром.

 

- Кажете като учен как трябва да се поднася историята на младите хора, за да бъдат заинтригувани от нея?

- Мисля, че днес не бива да се тревожим за интереса на младите към историята – виждаме го на всяка крачка. Въпросът днес е не толкова да събудим този интерес, колкото да го насочим към верните исторически факти, а не към измислените митове, които господстват в интернет. Тук е мястото на историците във всички степени на образованието. А и на медиите. Не се поддавайте на евтините сензации!

 

- Пренаписва ли се историята днес според вас?

- Да, пренаписва се, но аз не виждам нищо страшно в това. Всяко време търси в историята отговор на въпросите, пред които е изправено в момента. Това е основната причина за „пренаписването” на историята. Но мисля, че е недопустимо пренаписването да се прави с политически или идеологически цели, защото хората бързо престават да вярват в такава история. А търсенето на отговори за днешните предизвикателства в миналото е полезно, всъщност то помага на миналото да остане живо в съзнанието на новите поколения.

 

Визитка:

Родена е на 12 януари 1951 г. в София

Завършила е специалност история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“

Специалист в Катедрата по нова и най-нова обща история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1980 г.)

 

 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.