Езикът като престижен код

Яна Йорданова - петък, 30-09-2016 - 19:00

Езикът е престижен код. Да, особено в днешно време. Но не става дума за реч-онази агресивната и изпълнената с отклонения от книжовните норми. Напротив, имам предвид онзи странен и сладък език, който пази в себе си богатството на отминали времена. Там, където се изгубваш в превода, но пък се възхищаваш на хората, които са успели да съхранят тази ценност. Питаш се как са успели да сторят това, въпреки забързаното ежедневие, въпреки модерните технологии. И това трябва да е като звучен шамар за всички нас, за подрастващите, които вече формират езика си от социалните мрежи. Плесница за тези, които все по-малко четат и които забравиха да вникват в същността на думите. Трябва да се поучим от онези, които въпреки че напуснаха България, пазят традициите си. Които въпреки че са зад граница, се опитват да не губят корените си. А нали обикновено ги хулим, че са избягали, че са избрали лесния начин. Само че точно те продължават да се радват на езиковото си богатство. Колко от нас чуват в ежедневието си за Еркеч? Не, местните съвсем не влизат в новините. А има защо. Защото българите от такива региони са повод за гордост. Те пазят нещо наистина уникално, с което можем да представяме страната си навън. Защото такива хора са лицето на България. А някак си много лесно забравихме за корените си. Рядко се връщаме в детството, там някъде при историите, разказани от баба. А в тях се крие точно този код, който води към миналото ни. А ние сякаш загърбихме това с лека ръка. Защото диалектите съвсем не означават нещо старинно и ненужно. Напротив. Ние, съвременните хора, трябва да осъзнаем, че богатият речник и доброто владеене на езика са най-голямото оръжие. А ние го пренебрегваме с лека ръка. Дори забравихме да го предадем на децата си като ценност, сякаш е нещо непотребно. Нима старите обичаи и архаичните думи ще останат там някъде в миналото? Страшно е, но сме на път да го направим. Не за друго, а защото вече свикнахме да „даунлоудваме“, да „чатим“, „ъпгрейдваме“, да сме хепи, ок....Просто, за да сме модерни и да се впишем в съвременното общество. И така растат децата ни. Слава Богу, че все още у нас има местенца, които сякаш са се изолирали от тази зараза. Те са нещо като езикови резервати, оазиси, които ревностно пазят това богатство. И нека тези хора бъдат за нас като червена лампичка. Нека се запитаме самите ние дали ще успеем да съхраним езика си, дали това ще бъде част от ценностната ни система. Може би по-често трябва да си спомняме онзи стих от Вазов: „Език прекрасен, кой те не руга и кой те пощади от хули гадки? Вслушал ли се е някой досега в мелодьята на твойте звуци сладки“?

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.