Старостта не е порок, а бреме

Анна Ефтимова - четвъртък, 23-11-2017 - 20:00

Ако е вярно, че за едно общество може да се съди по отношението му към възрастните хора, то нещата у нас не са никак добре. И проблемът не са ниските пенсии, нито битовата престъпност. Проблемът е в отношението на обществото към хората от третата възраст. Ако си роден в България, старостта се превръща в порок. И то тежък. Бремето на годините идва тогава, когато хората с побелели коси останат сами или роднините им не могат да се грижат за тях. Тогава единствената алтернатива остава старчески дом. Голямото НО идва не от това, че последните си дни майките и бащите ни изживяват в институция. Проблемът е, че има институции, в които животът се превръща в мъчение. Спомнете си за десетките кадри от скрити камери, в които се вижда как възрастни баби спят в стаи с мухъл, течове, изкъртена дограма. Така майките и бащите ни изживяват последните си дни. Потънали в мизерия и още по-страшното е, че са потънали в забрава. Някои са забравени от децата си, други - от държавата. И ако за първото нещата опират до съвест и вътрешно убеждение, то за второто вина има държавата. Защото онези бедни и безпомощни старци са оставени на грижите на държавата. Държавата е тази, която да осигури достойни старини на хората от третата възраст, особено на тези, които са сами. Сега обаче ситуацията е друга. Битовите условия в част от домовете са повече от лоши. И въпреки това около 3600 българи чакат на опашка аз място в старчески дом (виж стр. 7). Години наред управляващите говорят за реформа, за деинституционализация, която да създаде условия за достоен живот на хората от третата възраст. Идеята е възрастните да бъдат изведени от огромните сгради и да бъдат настанени в малки къщички, където да живеят в среда, близка до семейната. С други думи, старческите домове ще се закриват по подобие на домовете за изоставени деца. Иначе казано, реформата ще е „копи-пейст“. Дали ще е успешна? Едва ли. Първо, защото това, което работи при децата, едва ли ще работи при възрастните. Все пак преди изоставените деца да бъдат настанени в „новите си къщи“се търсят алтернативи – приемна грижа или осиновяване. За възрастните алтернатива няма. Там потокът към държавната грижа не само, че ще се увеличава, защото застаряващото население, но и няма алтернатива. Държавата е последната надежда на самотните и изоставени възрастни. А когато и последната надежда те предаде, не ни остава нищо друго освен примирение. Примиряваш се с мухъла в стаята, с миризмата, с липсата на алтернатива, с отсъствието на надежда.

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.