Жан-Пол Белмондо днес.
Снимка БГНЕС
Легенди

Белмондо – чаровният негодник на френското кино

Ирина Гигова - събота, 14-04-2018 - 08:00

Големият актьор навърши 85 години без жена до себе си

Жан-Пол Белмондо, коронният актьор на Франсоа Трюфо и Жан-Люк Годар, на 9 април навърши 85. „Симпатичният негодник“ на френското кино, лицето на „новата вълна“ и комерсиален екшън-герой по-късно, вечният съперник на Ален Делон и любовник на някои от най-красивите жени в седмото изкуство, е носител на Златна палма за цялостна кариера от фестивала в Кан през 2011 г. и бе почетен със Златен лъв във Венеция през 2016-а.

Дошъл на бял свят в парижкото предградие Ньой сюр Сен, Жан-Пол е син на скулптора Пол Белмондо, роден в Алжир от майка сицилианка, и художничката Сара Рейно-Ришар. Семейството му е заможно, принадлежи към интелектуалната буржоазия, но той винаги си е играл на бунтар, антиконформист и анархист – било защото персонажите му в киното са го изисквали, било защото му е идвало отвътре. Бебел, както галено го наричат сънародниците му, наистина с усилие е спазвал правилата. Недолюбва училището, после намира начин да влезе в Академията въпреки провала си на приемните изпити, а там в приятелската му групичка се оказват други бъдещи филмови звезди като Ани Жирардо и Жан Рошфор. Младият Белмондо често е несдържан в думите и жестовете си – помни се още как е

насочил чадър като пушка срещу професорите

на финалния конкурс, който трябвало да му отвори вратите на Комеди Франсез, в знак на протест, че е класиран втори...

С първите си филми Жан-Пол се налага в образа на лошото момче от американски тип – такъв, какъвто е Джеймс Дийн в САЩ. Помагат му и ролите, които изпълнява – трудни, грубовати характери, които никога не се примиряват с даденостите. Може би му помага и фактът, че преди да избере актьорската кариера в продължение на няколко години е бил боксьор. Но етикета на готиния „лош“ си го печели най-вече с навика да нарушава правилата, който може да бъде изразен с рекламния слоган на неговите любими цигари „Голоаз“ - Liberté toujours („Свобода завинаги“).

Образът на симпатичния негодник направи актьора известен.

На снимачната площадка това непокорство се „превежда“ в непоносимост към прекалено строгите режисьорски указания и появата на Жан-Люк Годар и неговото експериментално кино през 1960-а е не само началото на поврат в кариерата на Белмондо, но и глътка въздух, почти спасение. В документалния филм „Белмондо – великолепният“, излязъл навръх рождения му ден, той си спомня за работата в станалата емблематична за него лента „До последен дъх“, където си партнира с Джийн Сибърг: „Всяка сутрин закусвахме заедно с Жан-Люк, който ни четеше шегите, които искаше да произнесем като реплики. Беше много естествено, дори в креватните сцени не се чувствахме неудобно: ако искахме да се прегърнем с Джийн, можехме да го направим; ако искахме да се мушнем под чаршафите – също“.

На екрана с Урсула Андрес, с която в продължение на 7 години са двойка и в живота.

С режисьора Жан-Пиер Мелвил отношенията са от съвсем друг тип, но и той е визионер, така че и на него Бебел дължи много: Мелвил му дава първата роля, която не му е привична. С филма „Леон Морен, свещеник“ актьорът доказва, че може да бъде различен от лекомисления гамен или всепобеждаващия екшън герой. С Мелвил Белмондо заснема общо 3 филма, като по време на последния - „По-големият брат Фершо“ (1963), двамата имат бурен скандал. Белмондо обвинява режисьора, че държи като „затворници“ своите актьори и няма задръжки да ги обижда. Грубостите към колегата му Шарл Ванел са в основата на разрива между Белмондо и Мелвил.

С режисьора Анри Верньой актьорът ще постигне комерсиален успех с образи, взети назаем от бистрото или боксовия ринг, ще стане и световна знаменитост със заглавия като „Страх над града“, „Авантюристите“ и др. В Италия Белмондо е приеман като мегазвезда, там играе с Джина Лолобриджида, Клаудия Кардинале и София Лорен – ослепителни красавици, чиято близост доста притеснява първата му съпруга Елоди Константен.

Елоди е професиoнална балерина

за която Жан-Пол се жени през 1953 г. и от която има 3 деца (Патрисия, която загива при пожар на 36 години през 1994-а, Флоранс и Пол-Александър). Чаровният французин превзема и кориците на американските списания, които го обявяват за секссимвол.

Идва ред и на комедиите, с които Белмондо рискува да се превърне в карикатура на самия себе си, само и само да даде на публиката онова простичко забавление, което тя иска от него. Тогава още веднъж го спасява Жан-Люк Годар с „Лудия Пиеро“. Междувременно бракът на актьора с Елоди е приключил и от 1966 до 1972 г. той има връзка с Урсула Андрес, провъгласена в Кан за най-красивата жена на света.

С Ален Делон в Борсалино...

...и в братска прегръдка през 2011 г.

70-те години минават под знака на дуела между Жан-Пол Белмондо и Ален Делон, който също е на върха на славата. Става ясно, че Франция и киното имат нужда и от двамата, още повече че те са напълно различни: съсредоточеният, мрачен и дистанциран Делон и екстровертният, безгрижен и весел Бебел. Те приемат да се снимат заедно: „Борсалино“ очарова публиката, но двамата асове успяват жестоко да се скарат и да стигнат дори до съд заради реда на имената им върху афишите. По-късно се сдобряват, защото „това е важно за професията“, ще каже леденият Делон. В интервю за „Кориере дела Сера“ през 2016-а Белмондо обяснява: „Истината е, че винаги сме били големи приятели. Пресата „монтира“ онази история. А ние сме си приятели, в добро и в зло“.

В полицейските ленти от 70-те и 80-те Белмондо, както в ранната си младост, не приема дубльори и каскадьори, запазвайки за себе си и най-опасните сцени, като настоява камерата да прави обратното на това, което прави с дубльорите – да се приближава максимално, за да докаже, че самият той е поел максималния риск. В личния си живот от 1972 до 1980 г. французинът е в романтична връзка с италианската актриса Лаура Антонели, но така и никога не се жени за нея. Прави го за втори път едва през 2002 г., когато се венчава за Нати Тардивел – жената, с която от десетина години съжителства. През 2003 г. им се ражда дъщеря Стела, но през 2008 г. и този брак приключва. Предполага се, че сега е ерген.

С последната си съпруга Нати и дъщеря им Стела.

В онзи период, избирайки да се върне в театъра, Белмондо получава ново признание. Казват, че неговите Шекспирови герои са изтръгвали

десетки минути аплодисменти от публиката

А той заявява, че на сцената открива емоции, които киното не може да му даде: „Мислех си за майка ми, която седеше в залата. От трийсет години беше очаквала този момент“. През 1989 г. актьорът получава и награда „Сезар“ за най-добър актьор в киното за „Един живот не стига“ на Клод Льолуш.

Сутринта на 8 август 2001 г. Белмондо получава мозъчен кръвоизлив, който го откъсва от сцената и екрана до 2008-а, когато се завръща с френския римейк на „Умберто Д.“, един от легендарните филми на Виторио де Сика. Правейки днес равносметка на дългата си и забележителна кариера, големият актьор казва: „Персонажът от „До последен дъх“ ми създаде ореол на герой. Но аз никога не съм се чувствал такъв. Обаче не съжалявам за нищо: имах добра професионална съдба, забавлявах се като луд и винаги съм се опитвал да не забравям откъде съм тръгнал. Някои мои филми имаха успех, други – не, но това е животът...“.

 
 
 
 
 

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.