Езикът ни стана подигравателен и празнословен

Симеон Лютаков, актьор и фотограф: БГ сериалите спасяват ниското производство на кино

Яна Йорданова - събота, 21-05-2016 - 10:05

В обществото ни се наложи имитация на култура, която е шоу. С удоволствие бих изиграл както травестит, така и папата.

Визитка:

Роден е в Русе на 14 април 1972 г.

Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Елена Баева

След това започва да играе на сцената на Варненския театър. Докато учи във ВИТИЗ, изиграва пиесите „Казимир и Каролине“, „Вестникар ли?“, Докторът от „Палата №6“, „Ричард ІІІ“, „Макбет“, „Една нощ навън“, „Камината“ и др.

През 2011 година се снима в сериала „Седем часа разлика“, където се превъплъщава в ролята на прокурора Иван Иванов

Снимал е в „Дзифт“ на Явор Гърдев, в „Дървото на живота“ и „Знакът на българина“

С Калин Врачански играе в „Още нещо за любовта“

 

 

- Г-н Лютаков, предстои най-таченият български празник - 24 май. Кажете като човек, който се занимава с изкуство, забелязвате ли някаква промяна в езика на киното и театъра през последните години?

- Сложен въпрос. Може и да има някаква, но според мен българинът винаги се е изразявал по един и същи начин. Като се замисля, май не откривам някаква съществена промяна. Като цяло си пеем старата песен.

- Можем ли да кажем, че дори в театъра постановките се представят в един нов, по-съвременен вариант, за да достигнат по-лесно до публиката?

- Това е свързано с времето. Ще ви дам конкретен пример. Ако гледате „Сватбите на Йоан Асен“ на Вили Цанков, ще видите едни хора, облечени в стил1977 година. Така че изкуството си върви с времето, в което е направено. Това е неизбежно. Вярно е, че по-професионалната и задълбочена публика наистина иска да види по-автентични неща, но това се случва по-рядко.

- Как ще коментирате като цяло езика в обществото ни, умеем ли да общуваме помежду си?

- Не бих казал, че умеем. Дори, прибирайки се към вкъщи, станах свидетел на отвратителна сцена - на улицата двама души се подиграваха на един просяк. А човекът просто поиска нещо от тях. Езикът ни е подигравателен и самодоволен. Дори бих казал празнословен, без да носи информация за нещата, които вършим, а само за нещата, които се надяваме, че можем да свършим. Като че ли искаме все да одумаме някого. Това обаче няма тежест, не излъчва послания.

- Какво тогава ни липсва, защото злобата взе превес в ежедневието ни?

- Не бих казал, че всичко това е свързано със злобата. Тъжно ми е да го кажа, но българинът загуби себеуважението. А всяко едно красиво и успяло общество се крепи точно на себеуважението, на това колко харесваш себе си такъв, какъвто си. Трябва да се гордееш с това какъв си, а при нас това го няма. Мисля си, че преди го имаше това. Заобиколени сме от неща, които уж са много готини, а всъщност не е така.

- Остана ли време за култура и изкуство?

- Това също е труден въпрос. Хората отвикнаха да потребяват култура, защото искат да потребяват други неща. Наложи се една имитация, която всъщност не е култура, а шоу. Младите хора следят някакви риалити формати, които изобщо не са култура. Четат книги, които също нямат нищо общо с това. Това е тотална духовна нищета. Неприятно ми е, че го казвам, но е факт. Хубаво е човек да се събуди сутрин и да си каже какво иска да направи. Когато преследваме целите си, тогава сме естествени. А обикновено се будим с мисълта на кого искаме да приличаме.

- Кое привлича вниманието и обектива ви, как карате хората да ви се доверят?

- Извървял съм дълъг път като фотограф. С голям срам започнах да показвам нещата си, защото се притеснявах дали ще бъда интересен. Дори в началото нямах никакво самочувствие. Може би покрай театъра и срещите с публиката започнах да обръщам внимание на това как се снимат хора. Беше ми особено интересна и актовата фотография. Дори ме развеселява, че някои смятат това за порнография и грях. А актовото изкуство е много древно и винаги е вълнувало. Впоследствие минах към документалния стил на снимане, започнах много да пътувам по света. Сега правя предимно това.

- Какво е важно, за да застанеш пред обектива - само физика или предимно душа?

- Трябва ясно да си дадеш сметка, че ти си медия, която трябва да отправи послания към хората, да те разберат. Ако просто снимаш нещо, което очите ти обичат да виждат, тогава нещата нямат дълбочина. Сега хората смятат, че едва ли не всеки, който притежава снимащо устройство, е фотограф. При този бум на снимането с мобилни телефони обаче нищо не се случи. Фотография при него не видяхме. Да си фотограф, буквално означава да си медия.

- Вие наистина пътувате много по света, дадоха ли ви някакъв урок тези пътешествия?

- Да, наистина ми дадоха. Първият най-важен урок е, че разбрах, че светът не е тук при нас. Голямата част от него, за която никой нищо не ни говори, е някъде там. Ако не посетим тези места, няма как да ги разберем. Всеки път светът се оказва много по-голям от това, което съм си представял. Винаги има какво да науча и това е страхотно усещане. Може да звучи парадоксално, но от Арабския свят се върнах с повече създадени приятелства, отколкото имам тук, в България.

- Защо, какви са хората там?

- Много са готини. Дори нещата, които се говорят за хората от тези страни, са много различни от истината. Те са спокойни хора, живеят в техен си свят като нашите родопчани. Изключително мъдри, топли души.

- По какъв начин се промени животът ви след ролята на прокурор Иванов в „Седем часа разлика“?

- Знаех, че всяко чудо ще е за три дни. Това ми беше ясно от самото начало. Но според мен тази поговорка трябва да се пренапише, защото се оказва, че всяко чудо вече е за два дни. Скоростта, с която живеем днес, е голяма. Просто станах по-разпознаваем за хората, радват ми се. Нищо кой знае какво не се е променило. Просто за известно време бях актьор в телевизията. Не мога да кажа, че съм израснал на някакво кой знае какво по-високо ниво. Снимането у нас не е на високи обороти, няма много предложения за работа. Така че в професионално отношение не се промени нещо кой знае какво.

- А сега гледате ли изобщо БГ сериали, на какво ниво са според вас?

- Гледам. Като цяло съм доволен. Някак си тези сериали спасяват ниското ни производство на кино. Но да съм доволен, не означава, че харесвам всички. Хубавото е, че дават поле за изява на много актьори. По този начин можеш да разбереш кой си, накъде си тръгнал. Някои се изложиха доста, станаха прекалено жълти, повърхностни, други пък се развиха. Не искам да споменавам имена обаче. Така че снимането на телевизионни сериали е като лакмус за това кой може и кой не.

- Отминава ли вълната на турските и индийските сериали обаче?

- Този интерес не е вътрешно роден от някаква необходимост. По-скоро е наложен от това, което се излъчва по телевизиите. Не знам при какви условия се закупуват тези сериали, но пасват добре на нашата психика. Щом е така, нека ги има, но за мен е прекалено. Не смятам, че това е реална необходимост хората да гледат подобни неща.

- Снимате ли нещо в момента?

- Към днешна дата не. Снимах доста през последните години. Последно участвах в два късометражни филма, в момента се занимавам най вече с фотография и театър. Ако нямам интересни предложения, не ги приемам. Продължавам напред.

- Имате дъщеря, която живее в чужбина. Какво им липсва на младите хора днес?

- Трудно ми е да погледна през очите на един млад човек. Започнах да не разбирам в дълбочина цялата електронизация на това поколение. Би било твърде носталгично да започна да обяснявам какво се е правило преди. Дори се учудвам толкова ли няма среда, която да ги ориентира каква музика да слушат и какви книги да четат.

- Трудно ли контактувате тогава с дъщеря си?

- Не, напротив. С нея контактувам много лесно. Като седнем в колата, да речем, и ме кара да й пусна „Пинк Флойд“. Дори се притеснявам дали не съм я зомбирал с нещо. Харесва и песните на „Бийтълс“. Всичко това е свързано със самоуважението, за което говорех. Става дума за това дали ти пука какво четеш. Когато просто се кефиш, не правиш крачка напред. За съжаление днес няма подбор на потреблението.

- Има ли все пак роля, която искате да изиграете?

- Не, и пази Боже да искам да имам такава. Иначе означава, че самият ти си си лепнал етикет за недостижимост. Аз не съм си лепнал такъв етикет. С удоволствие бих изиграл травестит, папата или пък ескимос, ако бях висок 1,60 м и имам дръпнати очи. Но защо не, това е постижимо в киното. Нямам мечта какъв бих искал да бъда, а как бих го направил. Това за мен е по-важно.

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.