Проф. Валери Стефанов, литератор:

Глобалният свят и електронната комуникация ни дариха с блага, но и с изпитания

Яна Йорданова - понеделник, 10-07-2017 - 08:00

Растящата агресия е уродливата видимост на колективните ни психически болести

- Проф. Стефанов, голям интерес предизвика новата ви книга. Кажете как се роди идеята за “Пиещият човек в света на кръчмата“?

 

- Тази книга е закономерно свързана с интереса ми към проблемите на идентичността, към начините, по които хората организират своя живот и му придават смисъл. Има homo faber (работещ човек), homo ludens (играещ човек), има и homo bibens (пиещ човек)... Трудът е дал едни неща на човека, играта – други, пиенето – трети. Нашата книга се занимава с опита на човека с опияняващите напитки. Хилядолетия наред хората са употребявали странни, опасни и предизвикателни напитки. Какво са търсели и какво са намирали в тях, какви радости са ги вдъхновявали, какви последици са понасяли – това са въпросите, които ме занимават в изследването. Кръчмата е вековно място на общуването, паметта, забравата, въодушевлението, свадите, провалите... Спомнете си Ботев – „В механата”, Елин Пелин – „Летен ден”, и прочие. Кръчмата е бягство от света, регресивен механизъм. Подобни места са емоционални превключватели, под въздействието на алкохола хората се опияняват, стават различни, за добро или за лошо. Пиещият човек е нашият неочакван друг, нашето развеселено или депресивно Аз. „Аз е някой друг” – казва Артюр Рембо. Ние затова ходим в кръчмата - за да се срещнем с този друг, с нещо потиснато в себе си, със сенките от будните ни сънища.

 

- Какво е посланието, което искахте да отправите към читателите, и защо заложихте на съавторството?

- Светът на кръчмата има свои координати, свой ритъм. Той е различен от динамиката на делника вън. От дъното на чашата ни гледа не само грозното лице на пиянството, а и някаква слабо осъзнавана, но настоятелна екзистенциална тревожност. Ние сме същества, изправени пред императиви – да довършим по някакъв начин делото на Бога, да си изградим смисъл, да получим усещане за пълнота, за цялост. И ето – пребиваването в кръчмата е подобно странно пътуване към себе си, илюзорно място за разреждане на тревогите, за блокиране на болките. Ако реалността е болка, то кръчмата е един от мехлемите, които сме изобретили. Този мехлем упорито е заклеймяван като вреден, пагубен, но хората не са го изоставяли, били са му верни. Рядко го признаваме, но е факт, понякога човекът не иска да се спаси, той иска да се погуби. Кръчмата е привилегировано място за подобни начинания. Що се отнася до съавторството, то е възможност да създадеш още гледни точки, да обогатиш проблематиката, да диалогизираш. След като споделяме знанието, защо да не споделяме и писането, конструирането на посланието.

 

- Колко философия всъщност има в алкохола и какво място заема кръчмата като топос в света на българина?

- Философията не е в алкохола, тя е в нашите глави, в способността ни за рефлексия. Много умни хора са се занимавали с опияняващите напитки, с тяхното разнообразно и провокативно въздействие. Сократ е бил прославен пияч, което не му е попречило да бъде един от най-умните хора на своето време. Опияняващите напитки са порицавани, но и възхвалявани през вековете. Създадена е цяла митология за връзката между алкохола и творчеството. „Душа на сухо не живее”, казва един от героите на Франсоа Рабле и е прав. Може би затова великите пиячи са повече и са по-прочути от благоразумните трезвеници. На Балканите хората са живели с руйното вино и с лютата ракия и това са техните вълшебни напитки. Те са помагали на хората да оцеляват, да намират утеха, но и да вървят храбро към провала.

 

- Като учен как гледате на дебата за кирилицата, който периодично се повдига в обществото? Защо толкова народи искат да си присвоят това постижение?

- Усещането за принадлежност и чувството за собственост са базисни за човека. Те му дават сигурност, приютяват го в пазвата на някаква колективна идентичност. Той е готов да дава отпор на всеки, който посегне към неговите наследства, блага, истини... Глаголицата и кирилицата са азбуки, интелектуални инструменти, създадени в определен исторически период с определени цели. Кирилицата е оцеляла функционално, глаголицата е запазена като исторически знак, свещен завет от отците просветители. Пътят на азбуките е мисионерски път. Кирил и Методий, Климент Охридски са мисионери, хора, изпратени в някаква далечина, която следва да бъде духовно просветлена, въведена във вярата. Солунските братя са имали мъдростта и доблестта да отстояват тезата, че божието слово може да бъде записвано на различни езици. Средновековната българска държава е средищното място от историята на двете азбуки. Тя е онази духовна инфраструктура, в която азбуките са оцелели и са повели народа по пътя на вярата и просветлението. Тази истина и този възторг на посветения български народ никой не може да ни отнеме. Никой не може да ни разколебае в нашата гордост на вековни пазители на буквите, на светлината, която се излъчва от тях.

 

- А как ви се струват експерименти като този да се издаде роман като „Под игото“ на т.нар. шльокавица?

- И безсмислените начинания имат своите аргументи. В случая авторите на изданието твърдят, че така се създава видимост на проблемите с езика, с писменото му битие. Но нима за да покажем колко е грозна и лоша войната, трябва непременно да водим война? Глобалният свят и електронната комуникация ни дариха с блага, но ни докараха и изпитания. Говоря за упадък на културните специфики, за езикова унификация, за профанизация на писмото. Експериментът с „Под игото” е паметник на една инфантилна и безсмислена провокация, той по-скоро е поредната институциализация на грозната „шльокавица”.

 

- Защо според вас попаднахме в капана на агресията? Деца се бият помежду си, родители посягат на учители, нападаме лекари... Какво се случва с обществото ни?

- Растящата агресия е уродливата видимост на колективните ни психически болести. Всекидневните новини за побоища над лекари, учители, деца очертават патологичната диаграма на едно депресирано, обезверено и озверено общество. В същото време агресията е норма и образец – мяра за поведение. Погледнете българските политици – това са едни перманентно раздразнени, превъзбудени хора, които се самодоказват, като беснеят и връхлитат срещу опонентите си. Самите тела на днешните човеци се моделират като символични инструменти на агресията – стероидни мускули, масивни вратове, високомерие в погледите, тъпота в израженията, прически във варварска стилистика... В този суров варварски свят няма място за етикет, култура, извинения, толерантност. Това са прекалено високи цивилизационни норми, които трябва да бъдат сринати, разобличени, опозорени. Културата е спирачен механизъм, невидимо вграден у всеки добре социализиран индивид. Този механизъм в България е фатално повреден, а работилниците за ремонт на душите не могат да се справят с проблема.

 

- Къде е спасението? Преди време заявихте, че непрекъснато се говори за реформи в образованието, за борба с насилието, но че основната реформа преминава през сърцето на децата. Как да стане това?

- Всеки отговор на въпроса за спасението опира в ценностите. Но ценностите не са пример в учебника, а са практика в обществото. В едно общество, което няма споделени и колективно отстоявани ценности, няма и шансове за добро възпитание. По ред причини българското училище е провалена възпитателна институция. То не е способно да осмисли динамиката на процесите, които буквално за десетилетие-две промениха света, достъпа до информация, нагласите, умовете... Младите хора днес са различни в много отношения от връстниците си отпреди 15-20 години. Те са дълбоко навлезли в електронната паяжина и са драматично увиснали там. Мрежата е информационно благо, но тя е и екзистенциален капан. Дали училището е изработило механизми, проекти, които да помагат на децата да се справят с живота си във виртуалния свят? Самото знание следва да се преструктурира, да се обработи методически, да се намерят интересни, провокативни форми за неговото преподаване.

 

Визитка:

Роден е през 1958 г.

От 1984 г. е преподавател в СУ „Свети Климент Охридски”

Бил е ръководител на Катедрата по българска литература и декан на Факултета по славянски филологии

Доктор на филологическите науки

Професор по история на българската литература. Автор на десетки литературоведски и художествени книги

Наскоро издаде новата си книга “Пиещият човек в света на кръчмата“ в съавторство с Милена Менкова

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви,
която ще бъде запазена следващите 7 дни.